— Чудовищна жестокост е да ти отнемат дете — прошепна тя тихо, повече на себе си, отколкото на баща си.
Лорд Хостър отвори очи.
— Невен — прошепна баща й с пресекнал от болка глас.
„Не ме познава.“ Кейтлин бе свикнала да я взима за майка й или за сестра й Лиза, но името Невен не й говореше нищо.
— Аз съм Кейтлин — каза тя. — Аз съм твоята Кат, татко.
— Прости ми… кръвта… о, моля те… Невен…
Възможно ли беше в живота на баща й да е имало друга жена?
Някоя селска девица, с която беше прегрешил на младини може би? „Дали не е намерил утеха в прегръдките на някое слугинче след смъртта на мама?“ Мисълта й се стори нелепа, обезпокоителна. Изведнъж изпита чувството, че в края на краищата никога не е познавала истински баща си.
— Коя е Невен, милорд? Искаш ли да я повикам, татко? Къде да я намеря тази жена? Жива ли е още?
Лорд Хостър простена.
— Мъртва е. — Ръката му стисна нейната. — Ще имаш други… сладки деца, и законни.
„Други? Нима е забравил, че Нед си отиде? Още ли говори на тази Невен, или сега съм аз, или Лиза, или майка?“
Баща й се закашля и от устата му излезе кървава храчка. Той стисна пръстите й.
— Бъди добра жена и боговете ще те благословят… синове… законни синове… аааххх. — Внезапният спазъм на болката стегна ръката на лорд Хостър. Ноктите му се забиха в дланта й и той нададе приглушен вик.
Майстер Виман бързо дотича да смеси дозата маков сок и да помогне на господаря си да я изпие. Скоро лорд Хостър Тъли отново потъна в тежък сън.
— Питаше за някаква жена — каза Кат. — Невен.
— Невен? — Майстерът я изгледа неразбиращо.
— Никоя ли не познавате с такова име? Някое слугинче, жена от някое близко село? Може би отпреди години? — Кейтлин беше напуснала Речен край преди много време.
— Не, милейди. Мога да разпитам, ако желаете. Ъдъридс Вейн със сигурност ще знае, ако лице с това име е служило някога тук. Простолюдието често нарича дъщерите си на цветя и билки. — Майстерът я изгледа замислено. — Имаше една вдовица, спомням си, идваше често в замъка да търси стари обуща за нови подметки. Сега като се сещам, май се казваше Невен. Или беше Маргарита? Нещо такова. Но не е идвала от много години.
— Казваше се Виолет — каза Кейтлин, която помнеше много добре старата жена.
— Така ли? — Майстерът я погледна извинително. — Простете, лейди Кейтлин, но не мога да остана. Сир Дезмънд нареди да говорим с вас само по служебни дела.
— Тогава постъпете както е наредил. — Кейтлин не можеше да вини сир Дезмънд. Не му беше дала никакви основания да й вярва и той сигурно се опасяваше, че тя може да се възползва от привързаността на хората към дъщерята на своя лорд, за да направи още някоя пакост. „Поне от войната се отървах — каза си. — Макар и за малко.“
След като майстерът си отиде, тя се загърна с едно вълнено наметало и пак излезе на терасата. Светлината на слънцето блещукаше по широките ивици на реките и позлатяваше гладката им повърхност около замъка. Кейтлин заслони очи от блясъка и затърси с поглед далечното пъстро платно със страх в сърцето, че ще го види. Но нямаше нищо, а „нищо“ означаваше, че надеждата й все още е жива.
Остана да гледа така през целия ден и част от нощта, докато краката не я заболяха от стоене. Късно следобеда в замъка долетя гарван, плесна с криле и се спусна към прозорците на птичарника. „Черни криле, черни думи“ — помисли тя, спомнила си последната пристигнала птица и ужаса, който й донесе тя.
По здрач майстер Виман се върна да обслужи лорд Тъли и да донесе на Кейтлин скромна вечеря с хляб, сирене и варено телешко с горчица.
— Говорих с Ъдъридс Вейн, милейди. Той е съвсем сигурен, че по време на неговата служба в замъка не е имало никаква жена с име Невен.
— Видях, че днес пристигна гарван. Да не би да са хванали Джайм? — „Или са го убили, боговете дано да не го позволят!“
— Не, милейди, за Кралеубиеца нямаме вест.
— Друга битка ли тогава? Да не би Едмур да е в беда? Или Роб? Моля ви, бъдете добър, успокойте страховете ми.
— Милейди, нямам право да… — Виман се огледа, сякаш искаше да се увери, че в стаята няма никой друг. — Лорд Тивин е напуснал речните земи. По бродовете всичко е спокойно.
— Откъде дойде гарванът тогава?
— От запад — отговори той и се засуети с бельото на лорд Хостър, колкото да избегне очите й.