— Обещах на сестра ми, че ще постъпя с Томен така, както тя с Алайая — каза той. Имаше чувството, че ще повърне. — Е, как да пребия сега едно осемгодишно момче? — „Но ако не го направя, печели Церсей.“
— Ти бездруго не държиш Томен — каза Брон. — Щом разбра, че Желязната ръка е мъртъв, кралицата прати Черните котлета за него и на никой в Росби не му е стискало да се опъне.
Още един удар; но и облекчение, трябваше да си признае. Обичаше си Томен.
— Черните котлета уж бяха наши — каза той малко раздразнено.
— Бяха, докато им даваше по два петака срещу всеки един, който им даваше кралицата, но тя вдигна мизата. Озни и Осфрид ги направиха рицари след битката, също като мен. Боговете знаят само за какво, никой не ги е виждал в боя.
„Наемниците ми ме предават, приятелите ми ги пребиват и позорят, а аз лежа тук и гния — помисли Тирион. — Въобразявах си, че съм спечелил проклетата битка. Това ли е вкусът на победата?“
— Вярно ли е, че Станис е побягнал от призрака на Ренли? Брон се подсмихва.
— От кулите с макарите видяхме само знамена в калта и мъже, които хвърляха копията и бягаха, но в гостилниците и бардаците ще намериш мнозина, които ще ти разправят, че Ренли е убил тоя или оня. Повечето от войската на Станис си бяха поначало хора на Ренли и веднага се върнали на неговата страна, като го видели в блестящите му зелени доспехи.
След всичките му планове, след излаза и боя по моста от кораби, след като разцепиха лицето му на две, Тирион беше заличен от един мъртвец. „Ако Ренли наистина е мъртъв.“ Още нещо, което му предстоеше да разбере.
— Как се е измъкнал Станис?
— Лисенците му задържаха галерите си в залива, извън веригата ти. Когато почнаха да губят битката, тръгнаха покрай брега и прибраха колкото могат от своите. Към края хората се избиваха да се качат на борда.
— А Роб Старк, той какви ги върши?
— Част от вълците му си пробиват път с огън към Дъскъндейл. Баща ти изпраща лорд Тарли да се разправи с тях. Мисля си дали да не тръгна с него. Казват, че бил добър воин и щедър с плячката.
Мисълта, че ще изгуби и Брон, беше последният удар.
— Не. Мястото ти е тук. Ти си капитанът на гвардията на Ръката.
— Ти не си Ръката — припомни му Брон. — Баща ти е Ръката сега, а и си доведе проклетата гвардия.
— Какво стана с всички онези, които ми нае?
— Една част загинаха при кулите с макарите. Онзи твой чичо, сир Кеван, плати на останалите и ни изхвърли.
— Колко щедро от негова страна — кисело каза Тирион. — Това означава ли, че си изгубил вкуса към златото?
— Едва ли, дяволите да ме вземат.
— Добре — каза Тирион. — Защото, както изглежда, все още ще ми трябваш. Случайно да знаеш какво е станало със сир Мандън Муур?
Брон се изсмя.
— Знам, че се е удавил, проклетникът.
— Много му дължа аз на него, но как да му платя? — Тирион опипа с пръсти белега на лицето си. — Честно казано, ужасно малко знам за този човек.
— Имаше рибешки очи и носеше бял плащ. Какво друго ти трябва да знаеш?
— Всичко — каза Тирион. — Като начало. — Трябваше му доказателство, че сир Мандън е бил човек на Церсей, но не посмя да го каже на глас. В Червената цитадела човек трябваше да държи езика си зад зъбите. Тук имаше плъхове в стените и птиченца, които говорят много, и паяци. — Я ми помогни да се изправя — изпъшка той, оплетен в завивките. — Крайно време е да навестя баща си. И крайно време да се покажа пред хората.
— Гледката ще е страхотна — подигра му се Брон.
— С половин нос ли? Но като стана дума за красота, Марджери Тирел вече в Кралски чертог ли е?
— Не. Но идва и градът се е побъркал от обич към нея. Тирел карат храна от Планински рай и я раздават от нейно име. Стотици фургони, всеки ден. Из града е пълно с хора на Тирел, перчат се по улиците със златните розички, пришити на палтата им, и никой не плаща виното си. Жени, вдовици, курви, всички жени са готови да дадат най-скъпото си на всяко червенобузо момченце със златна розичка на цицата.
„Плюят на мен и плащат пиенето на Тирелите.“ Тирион се смъкна от леглото. Краката му омекнаха, стаята около него се завъртя и трябваше да се хване за ръката на Брон, за да не падне по очи.
— Под! — изрева той. — Подрик Пейн! Къде си, в името на седемте ада? — Мисълта за Под го дъвчеше като беззъбо псе. Тирион мразеше слабостта, най-вече собствената си. Тя го караше да изпитва срам, а срамът разпалваше гнева му. — Под, веднага тук!