— Да, Боя се, че не го оставих в добро настроение. Лорд Тивин смята, че четири хиляди и четиристотин стражи са повече от достатъчни, за да намерят един изгубил се скуайър, но вашият братовчед Тирек все още го няма.
Тирек беше синът на покойния му чичо Тигет, тринадесетгодишно момче. Беше изчезнал по време на уличния метеж скоро след брака си с лейди Ермесанда, сукалче, което по стечение на обстоятелствата беше последната оцеляла наследничка на дома Хейфорд. „И вероятно първата невяста в историята на Седемте кралства, останала вдовица преди да са я отбили от майчиното мляко.“
— Аз също не можах да го намеря — призна Тирион.
— Храни червеите — намеси се Брон с обичайния си такт. — Желязната ръка го търси, а и евнухът подрънка с тлъста кесия. И техният късмет беше същият. По-добре се откажете, сир.
Сир Адам погледна неодобрително наемника.
— Лорд Тивин е упорит, щом става дума за неговата кръв. Живо или мъртво, детето трябва да се намери, и смятам да изпълня заповедта му. — Обърна се отново към Тирион. — Баща си ще го намерите в солария му.
„В моя соларий“ — помисли Тирион.
— Мисля, че знам пътя.
Пътят означаваше още доста стъпала нагоре, но сега той ги изкачи сам, опирайки се с една ръка на Под. Брон му отвори вратата. Лорд Тивин Ланистър седеше до прозореца и пишеше нещо. Като чу изскърцването на бравата, вдигна очи.
— А, Тирион. — Остави спокойно перото.
— Радвам се, че още ме помните, милорд. — Тирион се пусна от Под, подпря се на тоягата и се заклати тромаво напред. „Тук нещо не е наред.“
— Сир Брон — каза лорд Тивин, — Подрик. По-добре да изчакате отвън, докато приключим.
Погледът, с който Брон отвърна на Ръката, спокойно можеше да мине за нахален. Все пак кимна и се оттегли, Под го последва. Тежката врата се затръшна след тях и Тирион Ланистър остана сам пред баща си. Макар прозорците на солария да бяха затворени за през нощта, хладината, царяща в стаята, беше съвсем осезаема. „С какви ли лъжи го е засипала Церсей?“
Владетелят на Скалата на Кастърли, висок и слаб, изглеждаше с двадесет години по-млад от възрастта си и дори красив въпреки цялата си суровост. Рошави руси бакенбарди покриваха бузите му и като в златна рамка затваряха изсеченото лице, плешивото теме и стиснатите устни. На шията си носеше верижка от златни ръце, пръстите на всяко от които стискаше следващата за китката.
— Красива верига — каза Тирион. „Въпреки че на мен ми отиваше повече.“
Лорд Тивин пренебрегна нападката.
— По-добре седни. Разумно ли беше да ставаш от леглото?
— Поболях се от това легло. — Тирион знаеше колко ненавижда баща му чуждата слабост. Седна на най-близкия стол. — Какви хубави покои имаш! Ще повярваш ли, докато съм умирал, някой ме е преместил в една тъмна килийка в Мегоровата?
— Червената цитадела е препълнена с гости за сватбата. Като си заминат, ще ти намерим по-подходящо жилище.
— Предпочитах това жилище. Определихте ли датата на сватбата?
— Джофри и Марджери ще се венчаят на първия ден от новата година, който впрочем съвпада с първия ден на новия век. Церемонията ще предвести зората на нова ера.
„Нова ера за Ланистър“ — помисли Тирион.
— Колко досадно. Опасявам се, че за този ден имам други планове.
— Затова ли си дошъл, да ми се оплачеш от спалнята си и да ми пробуташ сакатите си шеги? Чакат ме важни писма за довършване.
— Важни писма? Хайде де!
— Някои битки се печелят с мечове и копия, други — с пера и с гарвани. Спести ми тези укори, Тирион. Навестявах те толкова често, колкото можеше да позволи майстер Балабар, когато изглеждаше, че умираш. — Сви пръсти под брадичката си. — Впрочем, защо си изгонил Балабар?
Тирион сви рамене.
— Майстер Френкен не е толкова настоятелен като него да ме държи в несвяст.
— Балабар дойде в града със свитата на лорд Редвин. Казват, че е надарен лечител. Беше много мило от страна на Церсей да го помоли да се грижи за теб. Тя се боеше за живота ти.
„Бояла се е, че мога да си го запазя, искаш да кажеш.“
— Не се съмнявам. Затова не се откъсна от леглото ми.
— Не бъди глупав. Церсей има да подготвя кралска сватба, аз водя война, а ти беше в пълна безопасност поне две денонощия. — Лорд Тивин гледаше обезобразеното лице на сина си, без зелените му очи дори да мигнат. — Макар че раната ти е ужасна, ще ти го призная. Що за лудост те е обладала?