— Врагът беше при портите с овен. Ако Джайм беше предвождал този излаз, щеше да го наречеш „доблест“.
— Джайм нямаше да е толкова глупав, че да си свали шлема в битката. Надявам се поне, че си убил човека, който те поряза?
— О, мъртъв е нещастникът, и още как. — Макар че този, който бутна в реката сир Мандън, за да се удави под тежестта на бронята си, беше Подрик Пейн. — Най обичам мъртвия враг — тъпо добави Тирион, макар че сир Мандън не беше истинският му враг. Той нямаше причина да иска смъртта му. „Беше само котешка лапа. И знам коя е котката. Тя му е казала да се погрижи да не преживея битката.“ Но без доказателство лорд Тивин изобщо нямаше да изслуша такова обвинение. — Защо си тук, в града, татко? — попита той. — Не трябва ли сега да се биеш някъде с лорд Станис или с Роб Старк, или с някой друг? — „И колкото по-скоро заминеш, толкова по-добре.“
— Докато лорд Редвин не докара флотата си, не ни стигат кораби, за да нападнем Драконов камък. Но все едно. Слънцето на Станис Баратеон залезе в Черна вода. Колкото до Старк, момчето все още е на запад, но голяма сила под командата на Хелман Толхарт и Робърт Гловър се придвижва към Дъскъндейл. Изпратил съм лорд Тарли да ги пресрещне, а сир Грегър върви по кралския път, за да им отреже отстъплението. Толхарт и Гловър ще бъдат заклещени между двамата с една трета от силите на Старк.
— Дъскъндейл? — В Дъскъндейл нямаше нищо, което да заслужава подобен риск. Нима най-сетне Младия вълк беше изглупял?
— Няма какво да се безпокоиш за всичко това. Лицето ти е бледо като на мъртвец, а превръзките ти още кървят. Кажи ми каквото искаш да ми кажеш и веднага се връщай в леглото.
— Каквото искам… — Гърлото му беше пресъхнало. Какво искаше всъщност? „Повече, отколкото би могъл да ми дадеш, татко.“ — Под ми каза, че си направил Кутрето лорд на Харънхъл.
— Празна титла, поне докато Рууз Болтън държи замъка в името на Роб Старк, но на лорд Белиш много му се искаше да бъде удостоен с тази почит. А той наистина ни свърши голяма услуга с брака на Тирел. Ланистър винаги плащат дълговете си.
Бракът на Тирел беше всъщност идея на Тирион, но щеше да изглежда тъпо да го заявява сега.
— Тази титла сигурно няма да се окаже толкова „празна“, колкото си мислиш — предупреди го той. — Кутрето нищо не предприема без умисъл. Както и да е. Спомена нещо за плащане на дългове, или така ми се стори?
— Аха. Искаш си наградата, това ли било? Добре. Е, какво би ми поискал? Земи, замък, някаква служба?
— Малко скапана благодарност ще е добре за начало. Лорд Тивин се втренчи в него, без да мига.
— Само глумците и маймуните искат награда. Както и Ерис, впрочем. Ти направи каквото ти се заповяда и съм сигурен, че е било най-доброто възможно. Никой не отрича ролята, която изигра.
— Ролята, която изиграх? — Ако му бяха останали ноздри като хората, сигурно щяха да трепнат. — Струва ми се, че спасих скапания ти град.
— Повечето хора, изглежда, смятат, че моята атака по фланга на лорд Станис обърна хода на битката. Лордовете Тирел, Роуан, Редвин и Тарли също се биха доблестно, а ми казаха, че сестра ти Церсей е тази, която накарала пиромантите да приготвят адския огън, за да се унищожи флотата на Баратеон.
— Докато аз само съм поръчал да ми подрежат космите на носа, така ли? — Тирион не можа да скрие горчивината в гласа си.
— Твоята верига се оказа хитър удар. И допринесе много за победата ни. Това ли искаше да чуеш? Казаха ми също, че на теб трябва да сме благодарни за съюза ни с Дорн. Сигурно ще останеш доволен да научиш, че Мирцела е пристигнала жива и здрава в Слънчево копие. Сир Арис Оукхарт пише, че много се била сприятелила с принцеса Ариан и че принц Тристан е очарован от нея. Не ми харесва да имам заложник в дома Мартел, но предполагам, че е било неизбежно.
— И ние ще си имаме заложник — отвърна Тирион. — Мястото в съвета също беше част от сделката. Освен ако принц Доран не доведе със себе си армия, за да си го вземе, той сам ще се постави в ръцете ни.
— Де да беше това място единствената претенция на Мартел — каза лорд Тивин. — Разбрах, че си им обещал и възмездие?
— Обещах им правосъдие.
— Както и да го наречеш, става въпрос за проливане на кръв.
— Не че е в дефицит, нали? По време на боя газех в езера от кръв. — Тирион не виждаше причина да не зарови до сърцевината. — Или толкова си го обикнал този Грегър Клегейн, че не можеш да понесеш мисълта, че ще се разделиш с него?
— Сир Грегър си има своите задачи, както и брат ти. Всеки владетел има нужда от един звяр от време на време… урок, който, изглежда, добре си усвоил, ако се съди по сир Брон и онези твои хора от клановете.
Тирион си помисли за изгореното око на Тимет, за Шага с голямата му брадва и за Чела с нейния наниз от изсушени уши. И за Брон. Най-вече за Брон.
— Горите са пълни със зверове — напомни той на баща си. — Глухите улички — също.
— Вярно е. Сигурно в лова има място и за други псета. Ще помисля за това. Е, ако нямаш друго…
— Да, чакат те много важни писма. — Тирион се изправи на кекавите си крака, затвори за миг очи, щом го обля замайващата вълна, и с олюляване направи една крачка към вратата. По-късно щеше да отсъди, че е трябвало да направи и втората, и третата. Но вместо това се обърна. — Какво искам, питаш? Ще ти кажа какво искам. Искам онова, което ми се полага по право. Искам Скалата на Кастърли.
Устните на баща му се свиха.
— Рожденото право на брат ти?
— На рицарите от Кралската гвардия е забранено да се женят, да създават деца и да притежават земя. Знаеш го не по-зле от мен. В деня, в който Джайм избра белия плащ, той се отказа от претенциите си над Скалата на Кастърли, но ти така и не го призна. Крайно време е. Искам да се изправиш пред кралството и да провъзгласиш, че аз съм твой син и твой законен наследник.
Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, изпъстрени със златни точици. Толкова блестящи, колкото и безмилостни.
— Скалата на Кастърли — каза той с тон, студен като смърт. — Никога.
Думата увисна между двамата — огромна, наострена, пълна с отрова.
„Знаех отговора преди да го поискам — каза си Тирион. — Осемнайсет години, откакто Джайм влезе в Кралската гвардия, а аз нито веднъж не повдигнах този въпрос. Сигурно защото съм знаел отговора. Винаги съм го знаел.“
— Защо? — хрипливо попита той, макар да знаеше, че отговорът ще го уязви горчиво.
— И ме питаш? Ти, който уби майка си само за да се пръкнеш на този свят? Ти си едно злонравно, лукаво, непокорно, жалко дребно същество, завистливо, развратно и тъпо. Човешките закони ти дават правото да носиш името ми и да развяваш цветовете ми, защото не мога да докажа, че не си мой. За да ме приучат на кротост, боговете ме осъдиха да гледам как се тътриш насам-натам, понесъл гордия лъв, който беше гербът на моя баща и на неговия баща преди него. Но нито боговете, нито хората не ще ме принудят да ти позволя да превърнеш Скалата на Кастърли в курвенски бардак.
— В курвенски бардак? — Светна му. Тирион изведнъж осъзна откъде идва цялата тази жлъч. Стисна зъби и процеди: — Церсей ти е казала за Алайая.
— О, така ли се казвала? Признавам, не мога да запомня имената на всичките ти курви. Коя беше оная, за която се ожени като момче?
— Тиша. — Той го изгледа предизвикателно.
— А онази войнишка пачавра на Зелената вилка?
— Какво те интересува? — попита той. Не смееше да изрече пред него името на Шае.
— Все едно ми е. Колкото дали ще живеят, или ще умрат.
— Значи ти си наредил да пребият Яя. — Не беше въпрос.
— Сестра ти ми каза за твоите заплахи срещу внуците ми. — Гласът на лорд Тивин беше по-студен от лед. — Излъгала ли ме е?
Тирион не можеше да го отрече.
— Заплаших я, да. За да опазя живота на Алайая. За да не я поругаят мъжете на Черно котле.
— За да спасиш честта на някаква курва, си заплашил хора от своя дом, свои близки? Това ли е начинът?
— Ти си този, който ми е казвал, че една добра заплаха често върши повече работа от най-силния шамар. Не че Джофри не ме е предизвиквал поне стотина пъти. Ако толкова те сърбят ръцете да биеш с камшик хора, почни с него. Но Томен… защо да посягам на Томен? Той е добро момче и е от собствената ми кръв.
— Както и майка ти. — Лорд Тивин рязко стана и се извиси над него. — Връщай се в леглото си, Тирион, и повече не ми споменавай за твоите права над Скалата на Кастърли. Ще си получиш наградата, но тя ще бъде такава, каквато аз преценя, че е уместна за службата ти и за положението ти. И внимавай… това е последният път, в който ще изтърпя да позориш честа на дома Ланистър. Край с курвите. Следващата, която хвана в леглото ти, ще я обеся.