— Сир Грегър си има своите задачи, както и брат ти. Всеки владетел има нужда от един звяр от време на време… урок, който, изглежда, добре си усвоил, ако се съди по сир Брон и онези твои хора от клановете.
Тирион си помисли за изгореното око на Тимет, за Шага с голямата му брадва и за Чела с нейния наниз от изсушени уши. И за Брон. Най-вече за Брон.
— Горите са пълни със зверове — напомни той на баща си. — Глухите улички — също.
— Вярно е. Сигурно в лова има място и за други псета. Ще помисля за това. Е, ако нямаш друго…
— Да, чакат те много важни писма. — Тирион се изправи на кекавите си крака, затвори за миг очи, щом го обля замайващата вълна, и с олюляване направи една крачка към вратата. По-късно щеше да отсъди, че е трябвало да направи и втората, и третата. Но вместо това се обърна. — Какво искам, питаш? Ще ти кажа какво искам. Искам онова, което ми се полага по право. Искам Скалата на Кастърли.
Устните на баща му се свиха.
— Рожденото право на брат ти?
— На рицарите от Кралската гвардия е забранено да се женят, да създават деца и да притежават земя. Знаеш го не по-зле от мен. В деня, в който Джайм избра белия плащ, той се отказа от претенциите си над Скалата на Кастърли, но ти така и не го призна. Крайно време е. Искам да се изправиш пред кралството и да провъзгласиш, че аз съм твой син и твой законен наследник.
Очите на лорд Тивин бяха светлозелени, изпъстрени със златни точици. Толкова блестящи, колкото и безмилостни.
— Скалата на Кастърли — каза той с тон, студен като смърт. — Никога.
Думата увисна между двамата — огромна, наострена, пълна с отрова.
„Знаех отговора преди да го поискам — каза си Тирион. — Осемнайсет години, откакто Джайм влезе в Кралската гвардия, а аз нито веднъж не повдигнах този въпрос. Сигурно защото съм знаел отговора. Винаги съм го знаел.“
— Защо? — хрипливо попита той, макар да знаеше, че отговорът ще го уязви горчиво.
— И ме питаш? Ти, който уби майка си само за да се пръкнеш на този свят? Ти си едно злонравно, лукаво, непокорно, жалко дребно същество, завистливо, развратно и тъпо. Човешките закони ти дават правото да носиш името ми и да развяваш цветовете ми, защото не мога да докажа, че не си мой. За да ме приучат на кротост, боговете ме осъдиха да гледам как се тътриш насам-натам, понесъл гордия лъв, който беше гербът на моя баща и на неговия баща преди него. Но нито боговете, нито хората не ще ме принудят да ти позволя да превърнеш Скалата на Кастърли в курвенски бардак.
— В курвенски бардак? — Светна му. Тирион изведнъж осъзна откъде идва цялата тази жлъч. Стисна зъби и процеди: — Церсей ти е казала за Алайая.
— О, така ли се казвала? Признавам, не мога да запомня имената на всичките ти курви. Коя беше оная, за която се ожени като момче?
— Тиша. — Той го изгледа предизвикателно.
— А онази войнишка пачавра на Зелената вилка?
— Какво те интересува? — попита той. Не смееше да изрече пред него името на Шае.
— Все едно ми е. Колкото дали ще живеят, или ще умрат.
— Значи ти си наредил да пребият Яя. — Не беше въпрос.
— Сестра ти ми каза за твоите заплахи срещу внуците ми. — Гласът на лорд Тивин беше по-студен от лед. — Излъгала ли ме е?
Тирион не можеше да го отрече.
— Заплаших я, да. За да опазя живота на Алайая. За да не я поругаят мъжете на Черно котле.
— За да спасиш честта на някаква курва, си заплашил хора от своя дом, свои близки? Това ли е начинът?
— Ти си този, който ми е казвал, че една добра заплаха често върши повече работа от най-силния шамар. Не че Джофри не ме е предизвиквал поне стотина пъти. Ако толкова те сърбят ръцете да биеш с камшик хора, почни с него. Но Томен… защо да посягам на Томен? Той е добро момче и е от собствената ми кръв.
— Както и майка ти. — Лорд Тивин рязко стана и се извиси над него. — Връщай се в леглото си, Тирион, и повече не ми споменавай за твоите права над Скалата на Кастърли. Ще си получиш наградата, но тя ще бъде такава, каквато аз преценя, че е уместна за службата ти и за положението ти. И внимавай… това е последният път, в който ще изтърпя да позориш честа на дома Ланистър. Край с курвите. Следващата, която хвана в леглото ти, ще я обеся.
ДАВОС
Гледаше дълго как платното нараства, и се мъчеше да реши дали да живее, или да умре.
Знаеше, че ще е по-лесно да умре. Трябваше само да изпълзи в пещерата си и да остави кораба да подмине, и смъртта щеше да го намери. Вече от дни треската го изгаряше, превръщаше вътрешностите му в кафява каша и го караше да трепери в неспокойния си сън. Всяка сутрин го заварваше все по-изтощен. „Няма да трае дълго“ — беше започнал да си повтаря.