Ако не го убиеше треската, със сигурност щеше да го довърши жаждата. Тук нямаше вода за пиене, освен от редките дъждове, когато се събираше в дупките в скалата. Само преди три дни (а дали не бяха четири? Беше му трудно да различава дните) дупките в камъка бяха пресъхнали като стара кост, а гледката на сиво-зелените вълни в залива му беше станала непоносима. Знаеше, че започне ли да пие морска вода, краят ще дойде бързо, но въпреки всичко почти беше поел първата глътка, толкова пресъхнало беше гърлото му. Внезапният шквал го спаси. Беше толкова изнемощял, че не можа да направи нищо друго, освен да легне под дъжда със затворени очи и отворена уста и да остави водата да плиска по напуканите му устни и подутия език. Но след това се почувства малко по-силен, а локвичките по скалното островче и пукнатините в камъка отново се бяха изпълнили с живот.
Но това беше преди три дни (или четири може би) и водата свършваше. Част от нея се беше изпарила, а останалата част я беше изсмукал. До утре заран отново щеше да изпита вкуса на калта и да ближе влажните студени камъни по дъната на дупките.
А ако не жаждата или треската, щеше да го убие гладът. Островът му не беше нищо повече от гол камък, щръкнал сред огромния залив на Черна вода. При отлив понякога можеше да намери рачета по каменния бряг, до който се беше добрал след битката. Впиваха се болезнено в пръстите му, докато не пръснеше черупките им в скалите, за да изсмуче месото от щипците и вътрешностите от черупките им.
Но дойдеше ли приливът, малката ивица бряг изчезваше и Давос трябваше да изпълзи нагоре по скалата, за да не го помете. Върхът на камъка беше на петнадесет стъпки над водата при силен прилив, но забушуваше ли заливът, пръските се вдигаха по-високо, така че нямаше как да се опази сух дори сврян в пещерата си (която всъщност беше само дупка в скалната ниша под върха). Нищо не растеше по скалата освен лишеи и дори морските птици отбягваха това място. Много рядко чайки кацаха на върха на канарата и Давос се опитваше да хване някоя, но те бързо го усещаха и се разлетяваха преди да ги е доближил. Опитвал се беше да ги удари с камъни, но беше толкова изнемощял, че дори когато камъкът му ги улучеше, чайките само изпищяваха възмутено и литваха.
От убежището му се виждаха други скали — далечни каменни зъбери, по-високи от неговия. Най-близкият се възправяше на цели четиридесет стъпки над водата, както изглеждаше, макар да му беше трудно да прецени от такова разстояние. Над него непрестанно се рееше облак чайки и Давос често пъти си мислеше да доплува дотам и да нападне гнездата им. Но водата беше студена, теченията — силни и коварни, а и той знаеше, че няма да му стигнат силите за такова плуване. Това щеше да го довърши толкова сигурно, колкото пиенето на солена вода.
Есента в Тясното море беше мокра и дъждовна. Денем не беше толкова зле, докато грееше слънцето, но нощите ставаха все по-студени и понякога вятърът над залива се усилваше, подкарваше бели камшичета пяна и Давос скоро започваше да зъзне. Треската и студът го измъчваха и напоследък постоянна кашлица раздираше гърдите му.
Пещерата беше единственият му подслон, а и той никак не беше голям. При отлив понякога се задържаха дървени отломки и овъглени парчетии от пожара, но нямаше как да изкара искра, за да си напали огън. Веднъж в отчаянието си се бе опитал да трие две сухи дървета, но дървото беше прогнило и усилията му докараха само мехури по ръцете. Дрехите му също бяха подгизнали, а ботушите си беше изгубил някъде в залива преди водата да го изхвърли тук.
Жажда. Глад. Студ. Това бяха тримата му спътници, с него бяха всеки ден и час, и понякога започваше да мисли за тях като за близки приятели. Много скоро все някой от тези приятели щеше да се смили над него и да го облекчи от тези безкрайни мъки. Или може би просто един ден щеше да влезе във водата и да поеме към брега, който знаеше, че лежи някъде на север, невидим. Както беше отслабнал, беше невъзможно да доплува, но това нямаше значение. Давос през целия си живот беше бил моряк и беше решил, че ще умре в морето. „Боговете под водата ме чакат — казваше си. — Крайно време е да ги навестя.“
Но ето че сега се появи платно: съвсем мъничко петънце на хоризонта, но се уголемяваше. „Кораб, където не би трябвало да има кораб.“ Знаеше къде се намира скалата му: един от каменните зъбери, издигащи се в залива Черна вода. Най-високият от тях стърчеше на цели сто стъпки над линията на прилива, а дузина по-малки се извисяваха на по шестдесетина стъпки. Моряците ги наричаха „копията на морския крал“ и знаеха, че около всеки, който се показва над повърхността, има поне дузина дебнещи коварно малко под нея. Всички благоразумни капитани ги заобикаляха отдалече.