Още от времето, когато беше контрабандист, познаваше водите около Кралски чертог като петте си пръста и знаеше, че убежището му не е нищо повече от нищожно петънце и върху най-подробните карти, в място, заобикаляно отдалече от почтените моряци… въпреки че самият той бе преминавал веднъж-дваж оттук, за да остане незабелязан. „Когато ме намерят мъртъв тук, ако изобщо ме намерят, сигурно ще кръстят скалата на мен — помисли Давос. — Ще я нарекат Лукова скала; ще бъде моята гробница и завещанието ми.“ Не заслужаваше повече. „Бащата закриля синовете си“, учеха септоните, но Давос бе вкарал синовете си в огъня. Дейл никога нямаше да даде на жена си детето, за което се бяха молили, а Алард, с неговото момиче в Староград и другото в Кралски чертог, и третото в Браавос — скоро и трите щяха да заридаят. Маатос никога нямаше да стане капитан на свой кораб, както беше мечтал. Марик никога нямаше да получи рицарството си.
„Как бих могъл да живея, след като те са мъртви? Толкова много храбри рицари и могъщи лордове са загинали, мъже много по-добри от мен, и знатни. Сври се в пещерата си, Давос. Изпълзи вътре и се свий, толкова малък стани, че корабът да те подмине, и се остави на чайките да ти изкълват очите, докато раците пируват с плътта ти. Ти достатъчно попирува с тях, дължиш им го. Скрий се, контрабандисте. Скрий се и замълчи, и умри.“
Платното беше съвсем наблизо. Още няколко мига и корабът щеше да отмине, а той щеше да може да издъхне в мир.
Ръката му посегна към гърлото да опипа малката кожена кесийка, която винаги носеше на врата си. Вътре пазеше костите на четирите си пръста, които неговият крал му беше отсякъл в същия ден, в който го направи рицар. „Късметът ми.“ Чуканчетата му заопипваха по гърдите, затърсиха и не намериха нищо. Кесията се беше изгубила и с нея — кокалчетата от пръстите му. Станис никога нямаше да разбере защо ги беше запазил тези кости.
— Да ми напомнят за кралската справедливост — прошепна той с напукани устни.
Но сега ги нямаше. „Пожарът е взел късмета ми заедно със синовете ми.“ В сънищата му реката продължаваше да гори и демони танцуваха по водата с огнени камшици в ръце, а хората почерняваха и изгаряха под плясъците им.
— Милост, Майко — замоли се Давос. — Спаси ме, Майчице добра, спаси всички ни. Отиде си късметът ми, и синовете ми. — Вече плачеше и солените сълзи течаха по бузите му. — Огънят взе всичко… всичко…
Сигурно беше само вятърът, задухал срещу скалата, или пък далечният шум на прибоя от незримия спасителен бряг, но за миг Давос Държеливия чу отговора й.
— Ти извика огъня — прошепна тя с глас толкова тих, като плясъка на вълна по морски пясък, тъжен и мек. — Ти ни изгори… изгори… изгориииии…
— Беше тя! — извика Давос. — Майчице, не ни проклинай! Тя ви изгори, червената жена, Мелисандра, тя беше!
Все още я виждаше пред очите си: сърцевидното й лице, огнените й очи, дългата бронзова коса, червените й одежди, които се вееха като пламъци, докато ходеше, огнен вихър от коприна и сатен. Беше дошла от Асшаи на изток, беше дошла на Драконов камък и беше спечелила Селайз и хората на кралицата за своя чужд бог, а след това — и краля. Самия Станис Баратеон. А той беше стигнал дотам, че да постави на знамената си огненото сърце, огненото сърце на Р’хлор, Господаря на Светлината и Бога на Пламъка и Сянката. По настояване на Мелисандра той бе извлякъл Седмината от тяхната септа при Драконов камък и ги беше подпалил пред портите на замъка, а след това беше подложил на огън и гората на боговете при Бурен край, дори и дървото на сърцето, грамадното бяло язово дърво със строгото лице.
— Нейна работа беше — повтори Давос, вече по-слабо. „Нейна, ама и твоя, луков рицарю. Ти я докара в Бурен край в черния плащ на нощта, за да изтърси от утробата си онова свое дете-сянка. Не си невинен, о, не. Ти яздеше под нейното знаме и го развяваше на мачтата си. Ти гледаше как Седмината горят при Драконов камък и нищо не направи. Тя даде справедливостта на Отеца на огъня, и милостта на Майката, и мъдростта на Старицата. Ковача и Странника, Девата и Воина, тя ги изгори всички в прослава на своя жесток бог, а ти стоеше там и си мълчеше. Дори когато тя уби стария майстер Крессен, дори тогава ти не направи нищо.“
Платното вече беше на стотина разкрача встрани и се движеше бързо през залива. След още няколко мига щеше да го подмине и да започне да се смалява.
Сир Давос Държеливия се закатери по скалата.