Ръцете му трепереха, главата му бе замаяна от треската. На два пъти осакатените му пръсти се хлъзнаха по влажния камък и за малко щеше да падне, но успя някак да се вкопчи на върха. Паднеше ли, беше мъртъв, а трябваше да живее. Поне още малко. Имаше нещо, което трябваше да направи.
Върхът на скалата беше твърде остър и беше опасно да се изправи, особено както беше изтощен, затова той се присви и замаха с костеливите си ръце.
— Ей! — закрещя той срещу вятъра. — Насам, насам! — Тук, от високо, вече го виждаше по-ясно: дългия боядисан на ивици корпус, бронзовата фигура на носа, издутото платно. На корпуса нямаше изписано име, но Давос бездруго не беше се учил на четмо. — Ей! — извика отново той. — Помощ, помощ, помощ!
Един моряк го видя и го посочи. Още моряци притичаха до перилото и го зяпнаха. Скоро платното на галерата се смъкна, греблата й се прибраха и тя плавно зави към скалата. Беше твърде голяма, за да се приближи съвсем, но на трийсетина разкрача пусна малка лодка. Гребяха четирима мъже, а петият седеше при носа.
— Ехей! — извика петият, когато бяха само на няколко стъпки от скалата. — Кой си ти?
„Контрабандист, който надскочи сянката си — помисли Давос. — Глупак, който толкова обикна своя крал, че забрави боговете си.“
— Аз… — Гърлото му беше раздрано от жажда, а беше забравил и да говори. Думите излязоха странно от устата му и още по-странно прозвучаха в ушите му. — В битката бях. Бях… капитан… рицар. Рицар бях.
— Тъй де, сир — извика мъжът. — Ама на кой крал служите?
Той изведнъж осъзна, че галерата може да е на Джофри. Ако изречеше погрешното име, корабът щеше да го остави на ориста му. Но не, корпусът беше на ивици. Лисенски трябваше да е, трябваше да е от галерите на Саладор Саан. Майката я беше пратила тук, Майката в своята милост. Задача имаше тя за него. „Станис е жив — разбра той. — Все още имам крал. И синове, имам други синове, и жена, вярна и обичлива.“ Как бе могъл да го забрави? Майката наистина беше милостива.
— Станис — извика той на лисенеца. — Добри богове, служа на крал Станис.
— Аха — рече мъжът в лодката. — Щото и ние.
САНСА
Поканата изглеждаше съвсем невинна, но при всяко прочитане коремът на Санса се стягаше на възел. „Сега тя ще стане кралица. Красива е, богата и всички я обичат, защо ще иска да вечеря с дъщерята на един предател?“ Допускаше, че може да е от любопитство. Сигурно Марджери Тирел искаше да прецени съперничката, която бе изместила. „Чудно, дали ме ненавижда? Дали си мисли, че и желая злото?“
Санса беше гледала от стените на замъка, когато Марджери Тирел и ескортът се приближаваха с бавна тържественост по широката улица от Високия хълм на Егон. Джофри беше посрещнал новата си „бъдеща невяста“ пред Кралската порта, за да я поздрави с „добре дошла“ в града, и след това двамата тръгнаха един до друг, съпроводени от възгласите на тълпите, Джоф в бляскавите си доспехи и момичето на дома Тирел, разкошно в зелените си одежди и с плащ от есенни цветя на раменете. Беше шестнайсетгодишна, с кафява коса и топли кафяви очи, стройна и много красива. Докато минаваше, хората викаха името й, вдигаха децата си, за да ги благослови, и хвърляха цветя под копитата на коня й. Майка й и баба й следваха плътно зад тях, във висока къща на колелета, чиито страници бяха резбовани с формата на стотици сплетени рози, всяка позлатена и блестяща. Простолюдието посрещаше с възторг и тях.
„Същата тълпа, която ме свали от коня и щеше да ме убие, ако не беше Хрътката.“ Санса нищо не беше направила, за да я мразят толкова хората, както и Марджери Тирел не беше направила нищо, за да спечели обичта им. „Дали ще иска и аз да я заобичам?“ Тя още веднъж огледа поканата, която, изглежда, беше написана от ръката на самата Марджери. „Дали ще поиска да я благословя?“ Зачуди се дали Джофри знае за тази вечеря. Като нищо можеше да излезе негово хрумване. Уплаши се. Ако зад поканата стоеше Джоф, сигурно беше замислил някаква жестока шега, целяща да я посрами в очите на момичето. Дали нямаше отново да заповяда на кралската си гвардия да я съблекат гола? Последния път, когато го направи, го спря вуйчо му Тирион, но сега Дяволчето го нямаше, за да й се притече на помощ.
„Никой не може да ме спаси освен моя Флориан.“ Сир Донтос й беше обещал, че ще й помогне да избяга, но чак в нощта на сватбата на Джофри. Планът за бягството й беше подготвен добре, уверяваше я нейният скъп и всеотдаен рицар, превърнат в шут. Дотогава тя не можеше да направи нищо друго, освен да търпи и да отброява дните.