В дъното на двора един рицар с две златни рози на щита отбиваше атаките на трима противници. След миг улучи единия по главата и го събори на земята в несвяст.
— Това вашият брат ли е? — попита Санса.
— Да, милейди — каза сир Лорас. — Гарлан често тренира срещу трима, понякога дори четирима. Казва, че в битка човек рядко остава срещу един и че затова иска да е подготвен.
— Сигурно е много смел.
— Той е голям рицар — отвърна сир Лорас. — По-добър с меча от мен всъщност, макар че аз боравя по-добре с пиката.
— Помня — каза Санса. — И яздите великолепно, сир.
— Толкова сте великодушна, че го казвате, милейди. Кога сте ме видели да яздя?
— На турнира в чест на Ръката, не помните ли? Яздехте бял кон, доспехите ви бяха в стотици цветове. Подарихте ми роза. Червена роза. Същия ден на други момичета хвърляхте бели рози. — Изчерви се. — Казахте, че никоя победа не е и наполовина толкова красива като мен.
Сир Лорас се усмихна скромно.
— Казал съм просто една истина, която всеки мъж, който има очи ще съзре.
„Той не помни — осъзна стъписана Санса. — Той само е учтив с мен, не помни нито розата, нито нищо друго.“ А тогава беше толкова сигурна, че жестът му означава нещо, че означава всичко. Червена роза, а не бяла.
— Беше след като свалихте от коня сир Робар Ройс — промълви тя отчаяно.
Той пусна ръката й.
— Робар го посякох при Бурен край, милейди. — Не беше хвалба. Прозвуча тъжно.
„Него и още един рицар от Гвардията на дъгата на крал Ренли, да.“ Санса беше чувала жените и това да обсъждат около кладенеца, но го беше забравила.
— Било е когато са убили лорд Ренли, нали? Колко ужасно трябва да е било за горката ви сестра.
— За Марджери? — Гласът му беше хладен. — Несъмнено. Но тогава тя беше в Горчив мост. Не го е видяла.
— Въпреки това. Когато е чула…
Сир Лорас леко погали с длан дръжката на меча си. Беше покрита с бяла кожа, а ефесът представляваше роза от алабастър.
— Ренли е мъртъв. Робар също. Какъв смисъл да говорим за тях? Остротата на тона му я стъписа.
— Аз… милорд… не исках да ви оскърбя, сир.
— Не бихте могли, лейди Санса — отвърна сир Лорас, но цялата топлина в гласа му беше изчезнала. И повече не я хвана под ръка.
Заслизаха по стълбите смълчани.
„О, защо трябваше да споменавам за сир Робар? — помисли Санса. — Всичко провалих. Сега ми е сърдит.“ Опита се да измисли нещо, с което да поправи грешката си, но всички думи, които й идваха, бяха неподходящи. „Мълчи си, за да не направиш нещата още по-лоши.“
Лорд Мейс Тирел и свитата му бяха настанени зад кралската септа, в продълговатата и покрита с каменни плочи цитадела, наричана Девичата гробница, след като крал Белор Блажения затворил в нея своите сестри, за да не го изкусява видът им за плътски помисли. Пред високите й резбовани врати стояха двама стражи с позлатени шлемове и със златната роза на Планински рай, извезана на гърдите им. И двамата бяха снажни мъже, високи по седем стъпки, широкоплещести и тесни в кръста, с великолепни мускули. Когато Санса се приближи достатъчно, за да види лицата им, не можа да отличи единия от другия. Имаха еднакви волеви челюсти, еднакви тъмносини очи и еднакви гъсти рижи мустаци.
— Кои са те? — попита тя сир Лорас, забравила за момент неудобството си.
— Личните телохранители на баба ми — каза той. — Майка им ги е нарекла Ерик и Арик, но баба ми не може да ги различава един от друг, затова ги нарича просто Левия и Десния.
Левия и Десния отвориха вратите и Марджери Тирел затича надолу по късото стълбище да ги посрещне.
— Лейди Санса! — извика тя. — Толкова се радвам, че дойдохте. Бъдете добре дошла.
Санса коленичи пред бъдещата кралица.
— Оказвате ми висока чест, ваша милост.
— Защо не ме наричате просто Марджери? Станете, моля ви. Лорас, помогни на лейди Санса да се изправи. Мога ли да ви наричам Санса?
— Ако благоволите. — Сир Лорас й помогна да стане. Марджери го освободи със сестринска целувка и хвана Санса за ръката.
— Ела, баба ми те чака, а тя не е от най-търпеливите.
В камината пращеше огън и по пода бяха пръснати красиво изплетени рогозки. Около дървената маса бяха насядали десетина жени.
Санса познаваше само високата достолепна съпруга на лорд Тирел, лейди Алери, чиято дълга сребриста плитка беше стегната с халкички от скъпоценни камъни. Марджери й представи останалите. Имаше три нейни братовчедки от рода Тирел, Мега, Ала и Елинор, и трите приблизително на годините на Санса. Пълничката лейди Лана се оказа сестра на лорд Тирел, женена за един от клона на зелените ябълки на Фосоуей. Изящната светлоока лейди Леонет също беше от Фосоуей и женена за сир Гарлан. Септа Нистерика имаше грозновато пъпчиво лице, но изглеждаше весела и добродушна. Бледата елегантна лейди Грейсфорд носеше дете, а лейди Бълвър беше дете, на не повече осем години. А „Мери“ беше името, с което трябваше да нарича дръзката и добре закръглена Мередит Крейн, но във всеки случай не и лейди Мериуедър, знойна черноока красавица от Мир.