Най-накрая Марджери я заведе пред сбръчканата белокоса и дребна като кукличка жена в челото на масата.
— За мен е чест да ти представя моята баба лейди Олена, вдовица на покойния Лутор Тирел, лорд на Планински рай, паметта за когото е утеха за всички нас.
Старицата ухаеше на розова вода. „Богове, колко е дребничка.“ В тази женица нямаше нищо трънесто.
— Целуни ме, чедо — каза лейди Олена и хвана Санса за китката с меката си, покрита с кафяви петънца длан. — Толкова е мило от твоя страна да приемеш да вечеряш с мен и това мое глупаво ято квачки.
Санса прилежно целуна старата жена по бузата.
— Мило беше от ваша страна, че ме поканихте, милейди.
— Познавах твоя дядо, лорд Рикард, макар и не много добре.
— Той е починал преди да се родя.
— Зная, чедо. Говорят, че и дядо ти Тъли е на смъртно легло. Лорд Хостър. Не се съмнявам, че са ти го казали. Стар е, макар и не толкова колкото мен. Все едно, нощта пада за всички ни накрая, за някои — твърде рано. За съжаление тези „някои“ са твърде много, бедното ми дете. Зная, че и ти си имала много поводи за скръб. Нашите съболезнования за загубите, които си преживяла. Санса се озърна към Марджери.
— Натъжих се, когато научих за смъртта на лорд Ренли, ваша милост. Беше много галантен.
— Колко мило от твоя страна, че го казваш — отвърна Марджери. Баба й изсумтя.
— Галантен, да. И чаровен, и много чист. Знаеше как да се облича, умееше да се усмихва и имаше навик да се къпе, и кой знае защо реши, че това го прави достатъчно подходящ за крал. На Баратеоните винаги са им хрумвали странни неща, разбира се. Струва ми се, че това идва от таргариенската им кръв. — Лейди Олена подсмръкна пренебрежително. Веднъж се опитаха да ме омъжат за един Таргариен, но бързо сложих край на тази глупост.
— Ренли беше храбър и добър, бабо — каза Марджери. — Татко също го харесваше, както и Лорас.
— Лорас е млад — отвърна рязко лейди Олена — и го бива в събарянето на мъже от конете с пръчка. Това не го прави много умен. Колкото до баща ти, жалко, че не съм се родила селянка: щях да набия повечко ум с черпака в дебелата му глава.
— Майко! — сгълча я лейди Алери.
— Шшт, Алери, не ми дръж този тон. И не ме наричай „майко“. Ако те бях родила, щях да го помня. Мога да виня само мъжа ти, тъпия лорд на Планинския рай.
— Бабо! — възмути се Марджери. — Внимавай какво говориш. Какво ще си помисли Санса за нас?
— Току-виж си помислила, че ще се намери малко ум и между нас. У една от нас поне. — Старицата отново се обърна към Санса. — Предупреждавах ги, това е измяна. Робърт има двама сина, а Ренли има по-голям брат, как изобщо е възможно да претендира за този ужасен железен трон? Тц-тц, казва синът ми, нима не искаш миличката ти внучка да бъде кралица? Вие Старките някога сте били крале, Арините и Ланистърите също, и дори Баратеоните по женска линия, но Тирелите никога не са били нещо повече от стюарди, докато не дошъл Дракона и не изпекъл законния крал на Предела на Полето на огъня. Ако трябва да говорим честно, дори правата ни над Планинския рай са малко спорни, както хленчат непрекъснато ужасните Флоренти. „Толкова ли е важно?“, ще попиташ и разбира се, че е все едно, освен за овнешки глави като сина ми. Мисълта, че един ден може да види внука си положил задник на Железния трон, кара Мейс да се дуе като… е, как му викаха? Марджери, ти си ми умничка, бъди така добра да припомниш на горката си изкуфяла баба как се казваше онази шантава риба от Летните острови, дето като я боцнеш, се издува десетократно.
— Риба дуй я наричат, бабо.
— Че как иначе. Тия нещастници на Летните острови нямат капка въображение. Синът ми, да говорим честно, трябва да си вземе рибата дуй за личен герб. Може и една корона да й сложи отгоре, както Баратеоните си коронясаха елена, току-виж сърце му дошло на място. Мене ако питаш, трябваше да си стоим настрана от тази дяволска глупост, ама издоиш ли веднъж кравата, не можеш й върна млякото във вимето. След като лорд Дуй сложи короната на главата на Ренли, нагазихме в говната до колене, и ето ти сега грижи. Ти какво казваш за всичко това, Санса?