— Аз… аз… ами…
— Да, ти. Кой друг ще знае по-добре? Момчето си изглежда съвсем като крал, признавам го. Малко прекалено самоуверено, но това ще е от ланистърската му кръв. Чухме обаче някои обезпокоителни приказки. Има ли някаква истина в тях. Да се е държало лошо с теб това момче?
Санса, се озърна плахо. Лоената буца натика цял портокал в устата си, сдъвка го и преглътна, плесна се по бузата и издуха семки от носа си. Жените се смееха и кикотеха. Влизаха и излизаха слуги, Девичата гробница кънтеше от тракането на лъжици и блюда. Едно от пиленцата скочи на масата и прецапа през супата на лейди Грейсфорд. Като че ли никой не им обръщаше внимание, но тя въпреки всичко беше изплашена.
Лейди Олена ставаше нетърпелива.
— Защо зяпаш Лоената буца? Зададох ти въпрос и очаквам отговор. Ланистърите да не са ти отрязали езика, момиче?
Сир Донтос я беше предупредил да говори каквото мисли само в гората на боговете.
— Джоф… крал Джофри, той е… Негова милост е много хубав и чаровен, и… той е храбър като лъв.
— Да, всички Ланистъри са лъвове, а когато един Тирел си пусне душата, мирише на рози — сопна се старицата. — Но колко мил е все пак? Колко е умен? Има ли добро сърце и нежна ръка? Галантен ли е, както се полага за един крал? Ще цени ли Марджери и ще се отнася ли с нея нежно, ще пази ли честта й, както би пазил своята?
— Да — излъга Санса. — Той е много… много красив.
— Вече го каза. Знаеш ли, момиче, някои твърдят, че си толкова глупава, колкото нашата Лоена буца, и вече започвам да им вярвам. Красив? Надявам се, че съм успяла да науча Марджери колко струва мъжката красота. По-малко от пръднята на глумец. Въпросът е какво е Джофри? — Посегна и дръпна минаващата слугиня. — Този праз не ми харесва. Отнеси супата и ми донеси малко сирене.
— Сиренето ще се поднесе след десерта, милейди.
— Сиренето ще се поднесе, когато аз кажа, че ще се поднесе, а аз искам да се поднесе веднага. — Старата жена отново се обърна към Санса. — Страх ли те е, дете? Няма нужда да се боиш, тук сме само жени. Кажи ми истината, нищо лошо няма да те сполети.
— Баща ми винаги казваше истината. — Санса го изрече тихо, но въпреки това й беше трудно да изговори думите.
— Лорд Едард, да, известен беше той с искреността си. Но те го обявиха за предател и му взеха главата. — Очите на старата жена се забиха в нея, остри и светли като върхове на мечове.
— Джофри — каза Санса. — Джофри го направи. Той ми обеща, че ще прояви милост, а отряза главата на баща ми. Каза, че това е милостта му, и ме заведе горе на стените, и ме накара да я видя. Главата. Искаше да ме види как плача, но… — Спря и покри с шепа устата си. „Твърде много казах, о, богове милостиви, те ще разберат, ще чуят, някой ще им каже…“
— Продължавай — подкани я Марджери, бъдещата кралица на Джофри. Санса не знаеше колко е чула.
— Не мога. — „А ако му каже, ако му каже? Тогава той със сигурност ще ме убие или ще ме предаде на сир Илин.“ — Не исках да… баща ми беше предател, брат ми също, в мен тече предателска кръв, моля ви, не ме карайте да казвам повече.
— Успокой се, дете — заповяда Кралицата на тръните.
— Тя е изплашена, бабо, виж я само. Старата жена повика с ръка Лоената буца.
— Глупчо! Изпей някоя песен. Някоя по-дълга. „Мечокът грозен и девицата красива“ ще стане.
— Ей сега! — отвърна дебелият шут. — Как да не стане! Да ви я изпея ли изправен на главата си, милейди?
— Така по-добре ли ще звучи?
— Не.
— Тогава си стой на краката. Няма защо да ти пада шапката. Доколкото помня, нямаш навик да си миеш косата.
— Както заповяда милейди. — Лоената топка се поклони, оригна се, после се изправи, изпъчи корема си и зарева: — Имало нявга мечок, мечок, мечок! Грозен, кафяв и космат…
— Лейди Олена се наведе към Санса.
— Още когато бях момиче, беше добре известно, че в Червената цитадела и стените имат уши. Е, да си слушат тогава песента, а пък ние да си побъбрим спокойно.
— Но… — започна Санса. — Варис… той знае, той винаги…
— Пей по-силно! — извика Кралицата на тръните на Лоената топка. — Тия мои старчески уши са оглушали. Да ми шепнеш ли си решил, дебел глупчо? За шепнене не плащам. Пей!
— МЕЧОКЪТ! — загърмя плътният дълбок глас на грамадния шут и закънтя от таванските греди. — О, ХАЙДЕ, МУ КАЗАХА ТЕ, О, ХАЙДЕ НА ПРАЗНИКА С НАС! НА ПРАЗНИК? ОТВЪРНА ИМ ТОЙ, НО КАК? ТА АЗ СЪМ МЕЧОК, ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!