Думите сами потекоха от устата й.
— Да. Да, приемам. Бих го искала повече от всичко на света. Да се омъжа за сир Лорас, да го обичам…
— Лорас ли? — възкликна ядосано лейди Олена. — Не бъди глупава, детето ми. Рицарите от Кралската гвардия не се женят. Ама теб на нищо ли не са те учили в Зимен хребет? Говорехме за внук ми Уилас. Той, разбира се, е малко старичък за тебе, но въпреки всичко е мило момче. Никак не е тъп при това, а освен това е наследникът на Планински рай.
Санса се замая. Допреди миг главата й се бе запълнила с мечти за Лорас, а в следващия изведнъж й ги избиха. „Уилас? Уилас?“
— Ами… — започна тя глупаво. „Вежливостта е оръжието на дамата. Не трябва да ги обиждаш, внимавай какво говориш.“ — Аз не познавам сир Уилас. Никога не съм имала удоволствието, милейди. И той ли… и той ли е толкова велик рицар като братята си?
— …Я ВДИГНА ВЪВ ВЪЗДУХА ТОЙ! МЕЧОКЪТ! МЕЧОКЪТ!
— Не — каза Марджери. — Той никога не е полагал клетви. Баба й се намръщи.
— Кажи истината на момичето. Бедното ни момче е сакато. Това е.
— Раниха го като скуайър, на първия му турнир — каза Марджери. — Конят му падна и си счупи крака.
— Онази дорнска змия, той беше виновен, онзи Оберин Мартел. И майстерът му.
— АЗ РИЦАР ЗОВЯХ, А ТИ СИ МЕЧОК! МЕЧОК! МЕЧОК! ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!
— Уилас има недъгав крак, но добро сърце — увери я Марджери. — Много ми четеше, като бях малка, и ми рисуваше картини със звезди. Ще го обикнеш също като мен, Санса.
— ВЪВ ВЪЗДУХА РИТАШЕ, ПЛАЧЕШЕ ТЯ, ДЕВИЦАТА СЛАДКА! НО БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й! КОСАТА! КОСАТА! БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й!
— Кога мога да се запозная с него? — попита колебливо Санса.
— Скоро — увери я Марджери. — Когато дойдеш в Планински рай, след като двамата с Джофри се венчаем. Баба ми ще те заведе.
— С удоволствие — каза старицата, потупа Санса по ръката и се усмихна. — Наистина.
— ВЪЗДЪХНА ТОГАВА ДЕВИЦАТА СЛАДКА, ВЪВ ВЪЗДУХА РИТНА ВЕДНЪЖ И ИЗПЛАКА: МОЙ МЕЧО, ЗАПЯ. МОЙ МЕЧО КРАСИВ И ДОБЪР! И ТРЪГНАХА ТЕ ПО ПЪТЯ ШИРОК, МЕЧОКЪТ, МЕЧОКЪТ С ДЕВИЦАТА СЛАДКА СЪС РУСА КОСА КАТО МЕД.
Лоената топка изрева за последно, после скочи във въздуха, превъртя се и се приземи на пода с такъв оглушителен трясък, че чашите по масата се разклатиха. Жените се разсмяха и запляскаха.
— Тъкмо се боях, че тази ужасна песен никога няма да свърши — каза Кралицата на тръните. — Я, ето че идва и сиренето ми.
ДЖОН
Светът бе станал сиво тъмен, миришеше на бор, на мъх и студ. Бели мъгли се вдигаха от черната земя и ездачите се точеха по тясната пътека между камънаци и криви дървета към мамещите с топлината си огньове, пръснати като сияещи рубини покрай реката. Огньовете бяха повече, отколкото Джон Сняг можеше да преброи. Бяха стотици, хиляди, като втора река от мигащи светлинки по двата бряга на ледено бялата Млечна вода. Пръстите на ръката му на дръжката на меча се отвориха и затвориха.
Спуснаха се от хребета без знамена и тръби, тишината се нарушаваше единствено от далечния речен ромон, от равномерното тропане на конските копита и от тихото подрънкване на костената броня на Дрънчащата ризница. Някъде горе на грамадните си синьо-сиви криле се рееше един орел, а долу вървяха хора, кучета, коне и едно бяло вълчище.
Някакъв камък се затъркаля надолу по склона, оживял от изриталото го копито, и Джон видя как Дух извърна глава към нечакания звук. През целия ден той беше следвал ездачите от разстояние, какъвто навик си имаше, но когато луната се издигна над смърчовете, ги беше догонил. Псетата на Дрънчащата ризница го срещнаха с хоровото си ръмжене и лай както винаги, но вълчището не им обърна внимание. Преди шест дни най-голямото от кучешката глутница го беше нападнало изотзад, докато диваците си вдигаха стана, но Дух се бе обърнал светкавично, и псето побягна с окървавен хълбок. Оттогава другите се държаха на здравословно разстояние от него.
Гаронът на Джон Сняг тихо изцвили, но докосването и нежната дума бързо го усмириха. Де да можеха и неговите страхове да се усмирят така лесно. Беше целият в черно, в черното на Нощния страж, но пред него и зад него яздеше врагът. „Диваци. И сега аз съм с тях.“ Игрит носеше наметалото на Корин Полуръката. Ленил беше взел плетената му ризница, едрата Рагвил беше надянала ръкавиците му, а един от стрелците беше обул ботушите му. Шлемът на Корин отначало бе за ниския грозноват Рик Дългото копие, но не му стана, затова той даде и него на Игрит. А Дрънчащата ризница беше взел в торбата си костите на Корин, при кървавата глава на Ибин, когото бяха пратили с Джон да разузнаят Пищящия проход. „Мъртви. Всички са мъртви освен мен, а аз съм мъртъв за света.“