Игрит яздеше точно зад него. Отпред беше Рик Дългото копие. Господарят на костите бе определил двамата за негови пазачи.
— Ако враната отлети, и вашите кости ще сваря — беше им се заканил той на тръгване и им се усмихна през кривите зъби на великанския череп, който носеше вместо шлем. Игрит му се изсмя.
— Ти ли искаш да го пазиш? Щом искаш да сме ние, остави ни и ще се оправим.
„Тези наистина са свободен народ“ — помисли Джон. Макар Дрънчащата ризница да им беше главатар, никой не се боеше да му отвърне както заслужава.
Дивашкият главатар го прикова с недружелюбен поглед.
— Тия другите може и да си ги подвел, врано, но не си мисли, че ще излъжеш Манс. Само като те погледне, ще разбере колко лъжеш. А щом разбере, ще си направя наметало от твоя вълк, ще разпоря мекото ти момчешко коремче и ще зашия вътре някоя невестулка.
Ръката на меча на Джон се отвори и затвори и изгорените пръсти се размърдаха под ръкавицата, но Рик Дългото копие само се изсмя.
— Че къде ще намериш невестулка в този сняг?
Първата нощ след дългия ден езда вдигнаха стана си в една плитка каменна падина на билото на безименен планински връх и се сгушиха един до друг около огъня, щом снегът заваля. Джон гледаше как се стопят едрите снежни парцали, сипещи се над пламъците. Въпреки дебелите пластове вълна и кожа измръзна до кости. Игрит седна до него, след като се нахрани, с вдигната качулка и пъхнала ръце в ръкавите си за по-топло.
— Когато Манс чуе как се справи с Полуръката, бързо ще те вземе — рече му тя.
— За какво да ме вземе? Момичето се засмя презрително.
— За един от нас, глупчо. Да не мислиш, че си първата врана, долетяла тук от Вала? В сърцата си всички вие искате да полетите на воля.
— И когато стана свободен — заговори бавно той, — ще бъда ли свободен да си ида?
— Разбира се, че ще бъдеш. — Тя имаше топла усмивка, въпреки кривите си зъби. — А ние ще сме свободни да те убием. Опасно е да си свободен, но на повечето вкусът на свободата им допада, щом я опитат. — Тя сложи ръката си на крака му, малко над коляното. — Ще видиш.
„Ще видя — помисли Джон. — Ще видя, ще чуя и ще науча, а когато науча, ще отнеса вестта на Вала.“ Диваците го бяха взели за клетвопрестъпник, но в сърцето си той все още беше мъж на Нощния страж, изпълняващ последната задача, която бе възложил Корин Полуръката. „Преди да го убия.“
В подножието на стръмнината стигнаха до малък поток, който се вливате к Млечна вода. Виждаха се само камъни и гладко стъкло, макар да чуваха ромона на течащата под замръзналата повърхност вода. Дрънчащата ризница ги поведе през плиткото русло и копитата на коня му заразбиваха тънката ледена кора.
Скоро се появиха предните постове на Манс Райдър. Джон ги прецени с един поглед: осем ездачи, мъже и жени, облечени в козиняви дрехи и щавена кожа, тук-там с по някой шлем или част от броня. Бяха въоръжени с къси копия и пики с обгорени остриета. Само водачът им — едър русоляв мъжага — държеше в десницата си дългата дръжка на остра стоманена коса. „Ревливеца“ — веднага разбра Джон. За този човек черните братя разправяха какви ли не истории. Също като Дрънчащата ризница, като Харма Песоглавата и Алфин Враноубиеца, той беше прочут дивашки главатар.
— Здравей, Господарю на костите — каза Ревливеца, като ги видя, и изгледа Джон и Дух. — А този пък кой ще да е?
— Прелетяла врана — каза Дрънчащата ризница, който предпочиташе да го наричат „Господаря на костите“ заради тракащата си броня. — Уплаши се, че ще взема и неговите кости както на Полуръката. — И разтърси торбата с трофеите.
— Той посече Корин Полуръката — рече Рик Дългото копие.
— И Орелл също — рече Дрънчащата ризница.
— Превъплъщенец е момчето, да знаете — намеси се Ргавил, едрата жена на копието. — Вълкът му откъсна крака на Полуръката.
Червените очи на Ревливеца изгледаха Джон отново.
— Виж ти? Е, има нещо вълче в него, като го погледне човек добре. Заведете го при Манс, може и да го задържи. — Обърна коня си и препусна, конниците му го последваха.