Когато прекосиха долината и поеха в колона по един през лагера по речния бряг, вятърът задуха, натежал от влага. Дух вървеше плътно до Джон, но миризмата му ги изпреварваше като вестител и скоро ги обкръжи глутница дивашки кучета — ръмжаха и лаеха. Ленил им подвикна да млъкнат, но те не се усмириха.
— Не им харесва много-много този твой звяр — каза Рик Дългото копие на Джон.
— Кучета са, а той е вълк — отвърна Джон. — Знаят, че не е от техния вид.
„Както и аз не съм от вашия.“ Но сега трябваше да мисли за дълга си, за задачата, която му бе възложил Корин Полуръката — да изиграе ролята на „обърни плащ“ и да разбере какво точно търсят диваците сред голата студена пустош на Ледените пръсти. „Сила някаква“, беше казал Корин на Стария мечок, но беше умрял преди да разбере какво е и дали Манс Райдър го е намерил с копането си.
Огньове имаше по цялото протежение на реката, между фургони, коли и шейни. Много от диваците си бяха вдигнали шатри от кожа и плъст. Други се бяха подслонили под скали в груби навеси или спяха направо под фургоните си. Край един огън Джон видя един мъж да обгаря в жарта върховете на дълги дървени копия и да ги хвърля на купчина. Край друг двама брадясали младежи, облечени в щавени кожи, се млатеха с дървени криваци, прескачаха пламъците и пръхтяха тежко при всеки удар. Наблизо седяха десетина жени и слагаха пера на купчини стрели.
„Стрелите за моите братя — помисли Джон. — Стрелите за народа на моя баща, за хората на Зимен хребет и на Дълбоки лес, и за Последното огнище. Стрелите за Севера.“
Но не всичко, които виждаше, бе толкова войнствено. Видя също и танцуващи жени, чу и бебешки плач, а едно малко момченце притича пред гарона му, цялото свързано в козиняви дрешки и останало без дъх от играта. Из лагера щъкаха на воля овце и кози, волове обикаляха бавно по брега и търсеха стръкове неизсъхнала трева. Над един от огньовете се вдигаше миризма на печено овче, на друг видя да въртят на дълъг шиш убит глиган.
На едно открито пространство, обкръжено от стройни смърчове, Дрънчащата ризница слезе от коня си.
— Ще стануваме тук — каза той на Ленил, Рагвил и останалите. — Нахранете конете, после кучетата, след това се нахранете и вие. Игрит, Дълго копие, с вас водим враната при Манс да го види. Ще го изкормим след това.
Продължиха пеш покрай още огньове и шатри; Дух ги следваше по петите. Джон никога не беше виждал толкова много диваци. Чудеше се дали някой преди него е виждал толкова много хора, събрани на едно място. „Този стан няма край — помисли си. — Всъщност лагерът не е един, поне стотина са и всеки от тях е все по-уязвим.“ Пръснати на цели левги, диваците не си бяха осигурили сериозна защита освен малките групички външни конни патрули. Всяка банда, клан или село просто бяха спрели, щом бяха видели, че другите пред тях спират, или там, където им бе харесало. „Свободният народ.“ Ако братята му ги хванеха в такова безредие, те щяха да заплатят с кръвта си за тази своя свобода. Четта им беше неизброима, но Нощният страж разполагаше с дисциплина, а в битката редът и дисциплината, както веднъж му беше казал баща му, надвиват числеността десет към едно.
Не можеше да има съмнение коя е кралската шатра. Тя се оказа три пъти по-висока от околните, а до ушите му стигна лееща се отвътре музика. Като повечето шатри наоколо, и тя беше направена от кожи, оставени с козината, но кожите на шатрата на Манс Райдър бяха от бели мечки. Острият й покрив беше увенчан с грамадните рога на един от гигантските лосове, скитали из Седемте кралства във времената на Първите хора.
Тук поне завариха пазачи: двама часови, подпрени на дълги копия и с окачени на лявата ръка кръгли кожени щитове. Като видяха Дух, единият сниши копието си и каза:
— Този звяр да остане тук.
— Дух, остани — заповяда Джон и вълчището клекна.
— Дълго копие, ти пази звяра. — Дрънчащата ризница дръпна платнището и махна с ръка на Джон и Игрит да влязат.
В шатрата беше горещо и димно. В четирите ъгъла бяха поставени кошници с горящ торф, който изпълваше въздуха с червеникава сумрачна светлина. Подът също беше застлан с кожи. Джон се почувства съвсем изоставен и сам, застанал при входа в черното си облекло да чака благоволението на обърни плаща, нарекъл себе си „Краля отвъд вала“. Когато очите му се приспособиха към пушливата червеникава светлина, видя шестима души. Никой от тях не му обръщаше внимание. Тъмнокос млад мъж и русокоса хубавица си подаваха рог с медовина. Жена с издут от напреднала бременност корем стоеше над един мангал и печеше две кокошки, а един сивокос мъж в дрипаво черно-червено наметало седеше кръстосал крака на една възглавница, свиреше на лютня и пееше: