Кралят отвъд Вала ни най-малко не приличаше на крал, а още по-малко — на дивак. Беше среден на ръст, строен, с остро лице, с проницателни кафяви очи и дълга кестенява коса, вече доста прошарена. На главата му нямаше корона, нито златни пръстени по ръцете му, нито нанизи със скъпоценни камъни на шията му, нито дори късче сребро. Носеше вълна и кожа, а единственото отлика в облеклото му беше дрипавото му черно наметало, закърпено с избеляла червена коприна.
— Би трябвало да ми благодарите, че убих врага ви — каза най-сетне Джон, — и да ме прокълнете, че убих приятеля ви.
— Ха-ха-ха! — прогърмя смехът на белобрадия. — Добър отговор.
— Съгласен съм. — Манс Райдър подкани с ръка Джон да се приближи. — Ако ще те оставяме при нас, не е зле да научиш кой кой е. Мъжът, когото взе за мен, е Стир, магнарят на Денн. „Магнар“ означава „господар“ на Древната реч. — Безухият изгледа хладно Джон, а Манс се обърна към белобрадия воин. — Нашият свиреп ядач на пилета е верният ми Тормунд. Жената…
Тормунд стана.
— Чакай. На Стир му каза титлата, кажи и моята. Манс Райдър се засмя.
— Е, добре. Джон Сняг, пред теб стои самият Тормунд, Ужаса на великаните, Високоречия, Духача на рога и Трошащия ледовете. Тук пред теб също така е Тормунд Гръмовния юмрук, Мъжът на мечките, кралят на медовината на Ръждив замък, Говорещия на боговете и Бащата на ордите.
— Виж, това по ми отива — каза Тормунд. — Добра среща, Джон Сняг. Аз, впрочем, си падам по превъплъщенци, макар и не по Старки.
— Тази добра жена при мангала — продължи Манс Райдър — е Дала. — Бременната се усмихна свенливо. — Отнасяй се с нея като с кралица, тя носи детето ми. — Обърна се към последните двама. — Тази красавица тук е сестра й, Вал. Младият Джарл до нея е последният й любимец.
— Ничий любимец не съм — обади се Джарл навъсено.
— Ти и за Вал си ничий — изсумтя белобрадият Тормунд. — Трябваше да си го забелязал вече, момко.
— Та ето това сме ние, Джон Сняг — завърши представянето Манс Райдър. — Кралят отвъд Вала и неговият двор, това сме. А сега мисля, че е редно да чуем няколко думи и от теб. Откъде идеш?
— От Зимен хребет — отвърна Джон. — През Черен замък.
— И какво те доведе чак до Млечна вода, толкова далече от домашно огнище? — Не дочака отговора на Джон, а веднага се обърна към Дрънчащата ризница. — Колко бяха?
— Петима. Трима са мъртви и момчето тук. Другият хвана нагоре по един склон, където кон не може да мине.
Погледът на Райдър отново срещна очите на Джон.
— Само петима ли бяхте? Или и други от братята ти се спотайват наоколо?
— Бяхме четирима и Полуръката. Корин струва колкото двайсет обикновени мъже.
На това Кралят отвъд Вала се усмихна.
— Така мислеха някои. Все пак… едно момче от Черен замък с щурмоваци от Сенчестата кула? Как стана така?
Джон вече си беше подготвил лъжата.
— Лорд-командирът ме беше изпратил при Полуръката да се закаля и той ме взе на обход.
Стир магнарят се намръщи.
— На това „обход“ ли му викаш? Какво има да обхождат враните чак при Пищящ проход?
— Селата бяха изоставени — отвърна искрено Джон. — Сякаш целият свободен народ беше изчезнал.
— Селата, да — кимна Манс Райдър. — И не само свободният народ. Кой ви каза къде сме, Джон Сняг?
Тормунд изсумтя.
— Ако не е Крастър, аз съм свенлива девица. Казвам ти, Манс, тая твар трябва да я скъсим с една глава.
Кралят погледна с раздразнение застарелия мъж.
— Тормунд, опитай се някой път да помислиш преди да говориш. Знам, че е Крастър. Попитах Джон, за да видя дали ще ми каже истината.
— Ха! — Тормунд се изплю. — Сплесках я и тоя път! — Ухили се на Джон. — Е, момко, затуй той е кралят, а аз не съм. Мога да го надпия, да го надборя и да го надпея, и паламарката ми е три пъти по-голяма от неговата, но Манс има пипе. Нали се сещаш, отгледан е като врана, а враната е хитра птица.
— Бих искал да поговоря с момчето насаме, Господарю на костите — каза Манс Райдър на Дрънчащата ризница. — Оставете ни сами.
— Кво, и аз ли? — избоботи Тормунд.
— Ти най-вече — каза Манс.
— Където не съм канен, не ям. — Тормунд се надигна. — Тръгвам си с кокошките. — Грабна едно от пилетата от мангала, тикна го в джоба, пришит под халата му, каза „ха“ и излезе, ближейки пръстите си. Другите излязоха с него. Остана само Дала.