— Седни, ако искаш — каза Райдър, след като останаха сами. — Гладен ли си? Тормунд се смили и ни остави две кокошки.
— Бих хапнал с удоволствие, ваша милост. Благодаря ви.
— Ваша милост? — Кралят се усмихна. — Човек не чува много често това обръщение от устата на свободния народ. За повечето аз съм просто Манс, за някои — Манс главатаря. Рог медовина ще пийнеш ли?
— С радост — отвърна Джон.
Кралят си наля, а Дала разчупи кокошките и им поднесе по една половина. Джон свали ръкавиците си и заяде с пръсти, огризвайки гладно месото от всяко кокалче.
— Тормунд каза истината — рече Манс Райдър, докато чупеше хляба. — Черната врана е хитра птица, така е… но аз бях врана, когато ти си бил колкото бебето в корема на Дала, Джон Сняг. Така че внимавай да не ми играеш на хитрини.
— Слушам ви покорно, ваш… Манс. Кралят се засмя.
— Ваш Манс? Защо не? Обещах ти преди малко да поговорим, да ти кажа как те познах. Да не би да си се сетил?
Джон поклати глава.
— Да не би Дрънчащата ризница да ви е пратил вест?
— На криле? Ние нямаме обучени птици. Не, лицето ти познах. Виждал съм те преди. Два пъти.
Прозвуча му съвсем безсмислено, но след като се понапрегна, Джон се сети.
— Докато сте били брат на Стража?
— Браво! Да, това беше първия път. Ти беше още момче, а аз бях целият в черно, един от дузината ездачи, придружаващи лорд-командир Коргайл, когато слезе в Зимен хребет да навести баща ти. Обикалях по стената около двора, когато се натъкнах на теб и на брат ти Роб. Предната нощ беше навалял сняг и двамата си бяхте вдигнали цяла могила над портата и чакахте да мине някой отдолу.
— Спомням си — каза Джон и се засмя изненадано. Да, един млад черен брат, който обикаляше по бойниците… — Заклехте се, че няма да ни издадете.
— И спазих клетвата си. Поне тази.
— Снега го бутнахме върху Том Дебелака. Той беше най-тромавият от гвардията на баща ми. — След това Том ги беше гонил из двора, докато всички не почервеняха като есенни ябълки. — Но казахте, че сте ме виждали два пъти. Кога беше вторият път?
— Когато крал Робърт дойде в Зимен хребет, за да назначи баща ти за Ръка — небрежно подхвърли Кралят отвъд Вала.
Очите на Джон се опулиха недоверчиво.
— Не може да бъде!
— Така беше. Когато баща ти научи, че кралят идва, извести своя брат Бенджен на Вала, за да може да прескочи до замъка за пира. Между черните братя и свободния народ има много повече обмен, отколкото мислиш, и много скоро новината стигна и до моите уши. Шансът беше твърде изкусителен, за да се възпротивя. Твоят чичо не ме познаваше лично, така че от негова страна нямаше от какво да се боя, а и не мислех, че баща ти ще помни една млада врана, която е срещнал за малко преди години. Исках да го видя този Робърт със собствените си очи, като крал краля, а да претегля и твоя чичо Бенджен също така. Тогава той беше Първи щурмовак и голяма заплаха за целия ми народ. Така че яхнах най-бързия си кон и препуснах.
— Но — понечи да възрази Джон — Валът…
— Валът може да спре армия, но не и сам човек. Взех си една лютня и торба сребро, минах ледовете край Дълга могила, походих после пеш няколко левги на юг към Новия дар и купих нов кон. Общо взето стигнах много по-бързо от Робърт, който пътуваше с една огромна тромава къща на колелета, за да удовлетвори каприза на кралицата си. Един ден езда на юг от Зимен хребет се натъкнах на него и тръгнах със свитата му. Наемни конници и дребни рицари винаги се прикачат към кралските процесии с надеждата да си намерят служба при краля, а и лютнята ми помогна да ме приемат лесно. — Засмя се. — Зная всяка мръсна песен, написана някога на север и на юг от Вала. Та така. В нощта, когато баща ти даде пир на Робърт, седях в дъното на залата на пейка с другите свободни конници, слушах как Орланд Староградски свиреше на лира и пееше за мъртви крале отвъд морето. Ядох и пих месото и медовината на баща ти, огледах добре Кралеубиеца и Дяволчето… и между другото си отбелязах наум децата на лорд Едард и вълчетата, които тичаха по петите им.
— Бейл Барда — каза Джон, спомнил си историята, разказана му от Игрит на Ледени нокти в нощта, когато за малко щеше да я убие.
— Де да бях. Няма да отрека, че подвизите на Бейл са вдъхновявали и моите… но доколкото си спомням, не откраднах някоя от сестрите ти. Бейл не само е писал песните си, но ги е преживял. Аз само пея песни, писани от по-добри от мен. Още медовина?