— Бих искала да я чуя от теб.
— Както желаете — отвърна Бялата брада. — Като малко момче, принцът на Драконов камък цял бил погълнат от книгите. Започнал да чете от толкова рано, че хората казвали, че кралица Рела сигурно е глътнала някоя книга и свещ, докато го е носела в утробата си. Регар изобщо не се интересувал от игри с други деца. Майстерите се възхищавали на ума му, но рицарите на баща му подмятали язвителни шеги, че изглежда, Белор Блажения се е преродил. До деня, в който принц Регар не намерил в своите свитъци нещо, което го променило. Никой не знае какво е било, само че момчето изведнъж се появило рано една сутрин в двора, докато рицарите навличали стоманените си доспехи. Отишъл при сир Вилем Дари, учителя по оръжие, и му казал: „Ще ти поискам меч и броня. Изглежда, трябва да стана воин.“
— И станал! — възкликна Дани.
— И то какъв. — Бялата брада се поклони. — Моля за извинение, ваша милост. Говорим си за воини, а виждам, че Белвас Силния се е събудил. Трябва да му прислужа.
Дани се обърна към кърмата. Евнухът се качваше на палубата през капака по средата, свит и кротък, въпреки грамадния си ръст. Огромният му кафяв корем беше нашарен с многобройни белези. Носеше торбести гащи, жълт копринен пояс да стяга отдолу корема му и нелепо малък кожен елек, обшит с железни пъпки.
— Белвас Силния е гладен — ревна той. — Белвас Силния иска ядене веднага! — Обърна се и видя Арстан на мостика. — Бяла брадо! Ще донесеш ядене на Белвас Силния!
— Свободен сте — каза Дани на скуайъра. Той отново се поклони и се разбърза да се погрижи за мъжа, комуто служеше.
Сир Джора го изгледа намръщено. Мормон беше едър и грубоват, с волева, издадена напред челюст и с яки рамене. В никакъв случай не можеше да се нарече чаровен мъж, но беше най-добрият и верен приятел, когото Дани познаваше.
— Ще е разумно, ако не вярвате много на приказките на този старец — каза той, след като Бялата брада се отдалечи достатъчно, за да не чуе.
— Една кралица трябва да изслушва всички — припомни му тя. — Знатния, както и низшия, силния и слабия, благородния и користния. Един глас може да изрича лъжа, но в многото винаги се намира истината. — Беше го прочела в една книга.
— Тогава чуйте и моя глас, ваша милост — каза изгнаникът. — Този Арстан Бялата брада ви мами. Твърде стар е за скуайър, и твърде красноречив, за да слугува на оня тъп евнух.
Виж, това наистина бе странно, Дани трябваше да го признае. Белвас Силния беше бивш роб, хранен и обучен за бойните арени на Мийрийн. Магистър Илирио го беше изпратил, за да я пази, или поне така твърдеше Белвас, и истина си беше, че имаше нужда от охрана. Узурпатора на Железния трон беше предложил земя и владетелска гитла на оногова, който я убие. Вече беше направен един опит, с чаша отровно вино. Колкото повече се приближаваше към Вестерос, по-вероятно ставаше да последват нови опити за покушение. В Карт вещерът Пиат Прий беше изпратил подир нея Жалостив, за да отмъсти за Немрящите, които Дани бе изгорила в техния Дом на праха. Казваха, че магьосниците не забравят престъплението, а Жалостивите никога не се провалят в убийството. Повечето дотраки също щяха да се опълчат срещу нея. Сега кос на нейния хал Дрого водеха свои халазар и никой от тях нямаше да се поколебае да нападне малката й група още като я зиди, да избие и пороби народа й и да завлече самата Дани обратно във Вее Дотрак, та тя да заеме полагащото й се място при сбръчканите старици на дош халеен. Надяваше се, че Ксаро Ксоан Даксос не й е враг, но картският търговец бе искал драконите й. А освен това съществуваше и Куайте, следовницата на Сянката, странната жена с червената лъскава маска и с нейните тайнствени съвети. И тя ли беше враг, или само опасна приятелка? Дани не знаеше.
„Сир Джора ме спаси от отровителя, а Арстан Бялата брада от мантикората. Навярно Белвас Силния ще ме спаси от онова, което ме заплашва тепърва.“ Наистина беше грамаден, с ръце като дървета и голям извит аракх, толкова остър, че можеше да се бръсне с него, ако изобщо можеше да поникне брада по тези негови гладки кафяви бузи. Но в същото време се държеше толкова детински… „Твърде много му липсва, за да ми е добър защитник. За щастие си имам сир Джора и моите кръвни ездачи, И моите дракони, да не забравям.“ След време драконите щяха да са най-могъщите й защитници, така както са били за Егон Завоевателя и за сестрите му преди триста години. Засега обаче те й носеха повече опасности, отколкото закрила. В целия свят съществуваха само тези три живи дракона, и те бяха нейни. Бяха чудо, всяваха ужас и бяха безценни.