— Но тези тигрови кожи са на Илирио — възрази тя.
— А Илирио е приятел на дома Таргариен.
— Точно затова нямаме право да му крадем стоката.
— Каква полза от богати приятели, щом не са готови да предоставят богатството си за каузата ви, кралице? Ако магистър Илирио ви го откаже, значи е поредният Ксаро Ксоан Даксос с двойна гуша. А ако е искрено отдаден на вашата кауза, няма да ви откаже някакви си три товара със стока. Какво по-добро вложение на тези тигрови кожи от това да купите с тях основата на бъдещата си армия?
„Истина е.“ Дани изпита нарастваща възбуда.
— Такъв дълъг поход крие опасности…
— По морето също има опасности. По южния път дебнат корсари и пирати, а на север от Валирия Пушливото море е обладано от демони.
Една буря може да ни потопи или разпръсне, някой кракен може да ни притегли надолу или… или може отново да се озовем в безветрие и да умрем от жажда, докато чакаме да лъхне вятър. Един поход крие други опасности, кралице моя, но не по-големи.
— А ако капитан Гролео откаже да смени курса? А Арстан, а Белвас Силния, те какво ще направят?
Сир Джора се изправи.
— Може би е време да го разберем.
— Да — реши тя. — Ще го направя! — Отметна завивките и скочи от постелята. — Веднага ще се видя с капитана и ще му заповядам да се насочим към Ащапор. — Наведе се над раклата си, отвори капака и измъкна първата дреха, която й попадна — широки панталони от пясъчна коприна. — Подай ми колана с медальоните — заповяда тя на Джора, докато надигаше пясъчната коприна по бедрата си. — И елека ми… — започна тя и се извърна.
Сир Джора плъзна ръце около нея.
— О! — успя само да каже Дани, когато той я хвана и впи устни в нейните. Миришеше на пот и на сол, и на кожа, а железните пъпки на елека му се забиха в голите й гърди когато я притисна до себе си. Едната му ръка я държеше за рамото, а другата се плъзна по гръбнака й и надолу, и устата й се отвори за езика му сама. „Брадата му боцка — помисли тя, — но устата му е сладка.“ Дотраките не носеха бради, само дълги мустаци и само хал Дрого я беше целувал преди. „Не бива да прави това. Аз съм негова кралица, не съм му жена.“
Дълга беше целувката, но колко дълга — Дани така и не разбра. Когато свърши, сир Джора я пусна и тя бързо отстъпи крачка назад.
— Ти… ти не трябваше да…
— Не трябваше да чакам толкова дълго — завърши той вместо нея. — Трябваше да те целуна още в Карт, още във Вее Толору. Още в червената пустош трябваше да те целувам, всяка нощ и всеки ден. Ти си създадена за целувки, да те целуват непрестанно. — Очите му не се откъсваха от гърдите й.
Дани ги покри с шепи, за да не я издадат връхчетата им.
— Аз… не е редно това. Аз съм кралицата ти.
— Моята кралица — каза той — и най-храбрата, най-дръзката и най-красивата жена, която съм виждал. Денерис…
— Ваша милост!
— Ваша милост — отстъпи той. — „Драконът има три глави“, помниш ли? Чудеше се над това, когато го чу от магьосниците в Дома на прахта. Ето ти го смисъла: Балерион, Мераксес и Вхагар, яздени от Егон, Ренис и Висения. Триглавият дракон на дома Таргариен — три дракона и трима ездачи.
— Да — каза Дани. — Но моите братя са мъртви.
— Ренис и Висения са били не само сестри на Егон, но и негови жени. Ти нямаш братя, но можеш да си вземеш мъже. Истината ти казвам, Денерис, няма да намериш друг мъж в целия свят, който ще ти е наполовина толкова верен, колкото мен.
БРАН
Хребетът се издигаше стръмно — дълга гънка от камък и пръст, приличаща на нокът. Ниско по склоновете се впиваха дървета — борове, глог и ясен, но по-нагоре земята беше гола и билото лежеше каменисто и пусто под облачното небе.
Усещаше как го зове каменната вие. Катереше се все по-нагоре, отначало на леки отскоци, после все по-бързо и по-високо, силните му крака гълтаха жадно наклона. Птици изхвърчаха от клоните над главата му, пляскаха с криле и литваха към небето. Чуваше въздишките на вятъра в листата, цвърченето на катеричките, дори тупкането на шишарките по застланата с борови иглички пръст. Миризмите около него бяха като песен, песен, изпълнила добрия зелен свят.
Чакъл се посипа под лапите му, докато правеше последните няколко стъпки, за да се озове на билото. Слънцето провисна над високите огромни червени пинии и под него дървета и хълмове продължаваха безкрайно, докъдето стигаше взорът и обонянието му. Далече горе кръжеше каня, черно петно в розовото небе.