„Принц.“ Човешката дума изведнъж се появи в главата му и той тутакси усети верността й. „Принц на зеленото. Принц на вълчия лес.“ Беше силен, бърз и свиреп, и всичко живо в добрия зелен свят отстъпваше със страх пред него.
Далече долу в подножието на леса нещо между дърветата се движеше. Сиви петна, които се мяркаха за миг и се скриваха, но бе достатъчно, за да щръкнат ушите му. Долу, край зеления бързей се промъкна друга тичаща сива фигура. Вълци. Малките му братовчеди, подгонили някаква плячка. Ето че принцът видя още от тях, като сенки с гъвкави безшумни лапи. „Глутница.“
Той също беше имал глутница някога. Бяха петима и още един, който стоеше настрана. Вътре в него някъде се таяха звуците човешки, дадени им, за да ги отличават един от друг. Помнеше миризмите им — на братята и сестрите си. Всички миришеха сходно, с миризмата на глутницата, но и всеки беше различен.
Вечно яростният му брат с жарките зелени очи беше наблизо. Принцът го усещаше, макар да не го беше виждал от много ловувания насам. Близо беше, но с всеки слънчев залез ставаше все по-далечен, а той бе последният. Другите бяха далече някъде и пръснати, както дивият вятър пръска кафявите листа.
Но понякога връщаше усета си за тях, сякаш все още бяха с него, само че скрити от погледа му зад някоя канара или сред дърветата. Да ги помирише не можеше, нито да чуе воя им в нощта, ала усещаше присъствието им… на всички освен на изгубилата се сестра. Опашката му увисваше унило, щом се сетеше за нея. „Четирима сме вече, а не петима. Четирима и още един, белия, който няма глас.“
Техни бяха тези лесове, както и заснежените склонове и каменните хълмове, огромните зелени борове и дъбовете със златните листа, буйните потоци и сините езера, стегнати в щипците на белия мраз. Ала сестра му бе напуснала дивата пустош, за да влезе в пещерите от камък човешки, където властваха други ловци, и след като бе влязла в тези пещери й беше много трудно да намери пътя си навън. Вълчият принц помнеше.
Вятърът изведнъж смени посоката си.
„Сърна и страх, и кръв.“ Миризмата на плячка пробуди глада му. Принцът подуши отново във въздуха, извърна се и затича надолу. Другата страна на хребета беше по-стръмна от онази, по която се бе изкачил, но той се понесе с уверени скокове през камъни, коренища и гнили листа, надолу по склона и през дърветата. Миризмата го привличаше все по-напред и все по-бързо.
Сърната беше свалена и умираше, когато стигна до нея, обградена от осем от по-малките му братовчеди. Водачите на глутницата бяха започнали да се хранят, първо мъжкарят, а после самката му, редуваха се да ръфат плът от раздрания червен корем на плячката. Другите чакаха търпеливо, освен опашката на глутницата, който обикаляше нащрек на няколко крачки от останалите, чинно подвил опашка. Той щеше да се нахрани последен с онова, което му оставеха братята му.
Принцът се приближи срещу вятъра, така че не го усетиха, докато не скочи върху един дълъг паднал дънер на шест крачки от мястото, където ядяха. Опашката го видя пръв, изскимтя жално и боязливо се изсули назад. Братята му от глутницата се обърнаха при звука и оголиха зъби, всички освен водача мъжкар и самката му.
Вълчището отвърна на зъбенето им, като нададе ниско, предупредително ръмжене и на свой ред им показа зъбите си. Беше по-голям от братовчедите си, два пъти по-едър от кльощавата опашка и веднъж и половина по-голям от двамата водачи на глутницата. Скочи сред тях и трима побягнаха и се скриха в храсталаците. Друг скочи срещу него с оголени зъби. Той посрещна атаката стремглаво, стисна с челюстите си крака на вълка, щом се сблъскаха, и го отхвърли настрана квичащ и куцащ.
И му остана да се пребори само с вълка водач, големия сив мъжкар с окървавената от мекия корем на плячката муцуна. По муцуната му имаше и белота, която показваше, че е стар, но когато отвори уста, от зъбите му потече кървава слюнка.
„Той не се бои — помисли принцът. — Също като мен.“ Битката щеше да е добра. Двамата тръгнаха един срещу друг.
Биха се дълго. Търкаляха се върху коренищата, камъните и нападалите листа, и разпилените вътрешности на убитата сърна, деряха се със зъби и нокти, отстъпваха, обикаляха се един-друг и отново се впускаха в битка. Принцът беше по-едър и много по-силен, но братовчед му си имаше глутница. Женската запристъпва към тях, ръмжеше и се намесваше, когато самецът й за пореден път отстъпеше окървавен. От време на време другите вълци също скачаха, за да го ухапят по крак или ухо, щом принцът се окажеше с гръб към тях. Един толкова го ядоса, че той се завъртя — черна ярост — и разкъса гърлото му. След това останалите се дръпнаха на разстояние.