А когато и последният лъч червена светлина се изцеди през зелените и златни клони, старият вълк легна уморен в пръстта, изтъркули се и откри гърлото и корема си. Предаде се.
Принцът го подуши и облиза кръвта от козината и разкъсаната плът. Когато старият вълк леко изскимтя, вълчището се обърна. Вече беше много гладен и плячката беше негова.
— Ходор.
Внезапният звук го накара да спре и да изръмжи. Вълците го гледаха със зелени и жълти очи, грейнали от последната дневна светлина. Никой от тях не го беше чул. Странен бе този вятър, лъхнал само в неговите уши. Той зарови челюсти в корема на сърната и откъсна парче плът.
— Ходор, ходор.
„Не — помисли той. — Не. Няма.“ Момчешка беше мисълта, а не на вълчище. Дърветата помръкваха около него, докато не останаха само сенки от дървета и блясъка на очите на братовчедите му. А през тези и зад тези очи, той видя един едър мъж с ухилено лице, и един каменен свод, чиито стени бяха оцапани с киселина. Щедрият топъл вкус на кръвта се стопи на езика му. „Не, недей, искам да ям, искам, искам…“
— Ходор, ходор, ходор, ходор, ходор — запя Ходор и го разтърси за раменете. Стараеше се да е внимателен, както винаги, но Ходор беше висок седем стъпки и по-силен, отколкото си даваше сметка, и от грамадните му длани зъбите на Бран затракаха.
— Не! — сърдито извика той. — Ходор, пусни ме, аз съм тук, тук съм.
Ходор спря и го погледна стъписано.
— Ходор?
Горите и вълците бяха изчезнали. Бран отново се беше върнал под влажния свод на някаква древна стражева кула, която изглеждаше запусната от хиляди години. Вече не приличаше много на кула. Дори изпадалите от зида камъни бяха обрасли с мъх и бръшлян, така че трудно можеха да се видят, докато не стъпиш на тях. „Съборената кула“, беше нарекъл Бран мястото, но тази, която им намери пътя до убежището, беше Мийра.
— Много дълго те нямаше.
Джойен Тръстиката беше на тринайсет години, само с четири години по-голям от Бран. И не беше много по-висок, само може би с около педя, но имаше навик да говори със сериозен тон, което го правеше да изглежда по-възрастен и мъдър, отколкото всъщност беше. В Зимен хребет баба Нан му викаше на шега „малкият дядко“.
— Ще го запомниш ли? И следващия път отбележи дървото. Което и да е дърво, няма значение, стига да го направиш.
— Добре. Ще запомня. Мога още сега да се върна и да го направя, ако искаш. Този път няма да забравя. — „Но първо ще си изям сърната и ще се побия още веднъж с онези дребни вълци.“
Джойен поклати глава.
— Не. Стой си тук и яж. Със собствената си уста. Един превъплъщенец не може да живее с онова, с което се храни звярът.
„А ти откъде знаеш? — помисли с насмешка Бран. — Ти никога не си бил превъплъщенец, не знаеш какво е.“
Ходор изведнъж се надигна и за малко да удари темето си в ниския каменен таван.
— ХОДОР! — ревна той и затича към вратата. Тъкмо щом стигна до нея, Мийра я отвори и влезе в убежището им. — Ходор, ходор — посрещна я ухилено грамадното конярче.
Мийра Тръстиката беше шестнадесетгодишна, но не беше по-висока от брат си. Всички езерни жители са малки, беше му казала тя веднъж, когато Бран я попита защо не е по-висока. С кафява коса, зелени очи и плоска като момче, тя вървеше с такава гъвкава изящност, че Бран можеше само да я гледа и да й завижда. Мийра носеше дълга остра кама, но любимото й оръжие беше късото тривърхо жабарско копие в едната ръка и плетената мрежа в другата.
— Кой е гладен? — запита тя и вдигна улова си: две малки сребристи пъстърви и шест тлъсти зелени жаби.
— Аз — каза Бран. „Но без жаби.“ В Зимен хребет, преди да станат всички тези лоши неща, двамата Уолдъровци казваха, че от яденето на жаби на човек зъбите му позеленявали и под мишниците му изниквал мъх. Зачуди се дали Уолдъровците са умрели. Не беше видял телата им в Зимен хребет… но труповете бяха много, а вътре в сградите не бяха гледали.
— Тогава ще трябва да те нахраним. Ще ми помогнеш ли да почистим улова, Бран?
Той кимна. Трудно беше да се цупи на Мийра. Беше много повесела от брат си и сякаш винаги беше в състояние да го накара да се усмихне. Нищо не можеше нито да я уплаши, нито да я ядоса. „Е, освен Джойен, понякога…“ Джойен Тръстиката можеше да изплаши всекиго. Обличаше се само в зелено, очите му бяха тъмнозеленикави като мъх и сънуваше своите зелени сънища. Това, което Джойен сънуваше, се сбъдваше. „Само дето ме сънува мъртъв, а аз не съм.“ Само дето си беше, в известен смисъл.