Джойен прати Ходор навън за дърва и после напали малък огън, докато Бран и Мийра почистваха рибата и жабите. За готварско котле използваха шлема на Мийра, като нарязваха улова на малки късчета и го варяха с вода и див лук, който Ходор намираше — това им беше жабешката яхния. Не беше вкусна като сърната, но не беше и толкова лошо, реши Бран, докато ядеше.
— Благодаря ти, Мийра — рече той. — Милейди.
— За мен беше удоволствие. Ваша милост.
— Утре като съмне — обяви Джойен, — трябва да продължим. Бран усети как Мийра се напрегна.
— Да не си имал зелен сън?
— Не — призна той.
— Тогава защо да тръгваме? — запита настоятелно сестра му. — Съборена кула си е добро място за нас. Няма села наблизо, горите са пълни с плячка, има риби и жаби в потоците и езерата… а и кой ще ни намери тук?
— Не за това място сме предопределени.
— Да, но е безопасно.
— Изглежда безопасно, знам — каза Джойен, — но докога? В Зимен хребет имаше битка, видяхме мъртвите. Битките означават войни. Ако някоя войска ни завари тук ненадейно…
— Може да е войската на Роб — каза Бран. — Роб скоро ще се върне от юг, сигурен съм. Ще се върне с всичките си знамена и ще прогони железните хора.
— Твоят майстер нищо не каза за Роб преди да издъхне — напомни му Джойен. — „Железните хора на Камен бряг“, каза той, и „на изток копелето на Болтън.“ Ровът на Кайлин и Дълбок лес са паднали, наследникът на Кервин е мъртъв, както и кастеланът на Тореново поле. „Война навсякъде — каза той, — всеки се е вдигнал против съседа си.“
— Тази нива вече я орахме — каза сестра му. — Искаш да отидем на Вала при твоята триока врана. Много добре, но пътят до Вала е много дълъг, а Бран си няма крака, освен Ходор. Ако имахме коне…
— А ако бяхме орли, можехме да полетим — прекъсна я рязко Джойен, — но нямаме криле, както нямаме и коне.
— Коне може да се намерят — каза Мийра. — Дори в дълбините на вълчия лес живеят горяни и ловци. Все някои от тях ще имат коне.
— И да имат, ще ги крадем ли? Да не сме крадци? Само това липсва, да започнат да ни гонят.
— Можем да си ги купим — каза тя. — Да ги спазарим.
— Погледни ни само, Мийра. Едно сакато момче с вълчище, един простодушен великан и двама блатни жители на хиляда левги от Шийката. Ще ни разпознават. И за нас ще се пръсне мълва. Докато Бран е мъртъв, той е в безопасност. Жив става плячка за онези, които го искат мъртъв на всяка цена. — Джойен клекна до огъня и разбърка въглените с една пръчка. — Някъде на север триоката врана ни чака. Бран има нужда от учител, по-мъдър от мен.
— Как, Джойен? — попита сестра му. — Как?
— Пеш — отвърна той. — Стъпка по стъпка.
— Пътят от Сива вода до Зимен хребет беше безкрайно дълъг, а тогава бяхме на коне. Искаш да изминем още по-дълъг път пеш, без дори да знаем къде свършва. Отвъд Вала, казваш. Аз не съм била там, както и ти, но зная, че земята отвъд Вала е огромна, Джойен. Дали има много триоки врани, или е само една? Как ще я намерим?
— Може би тя ще ни намери.
Преди Мийра да успее да отговори на това, чуха звук: далечен вълчи вой, който прониза нощта.
— Лято ли е? — попита Джойен и се вслуша.
— Не. — Бран познаваше гласа на вълчището си.
— Сигурен ли си?
— Да. — Лято този ден беше излязъл да поскита сам и щеше да се върне чак призори. „Джойен може и да сънува зелените си сънища, но не може да различи един вълк от вълчище.“ Зачуди се защо толкова слушат Джойен. Нито беше принц като Бран, нито толкова голям и силен като Ходор, нито пък беше добър ловец като Мийра, но странно защо все Джойен им казваше какво да правят. — Трябва да откраднем коне — каза Бран — и да продължим на тях до Ъмбър в Последно огнище. — Замисли се. — Или може да откраднем лодка и да отплаваме по Бял нож до градчето Бял залив. Там властва лорд Мандърли, на житния празник той се държеше приятелски с нас. Искаше да строи кораби. Може и да е построил и бихме могли да отплаваме до Речен пад и да върнем Роб у дома с цялата му войска. Тогава ще е без значение кой знае, че съм жив. Роб няма да позволи някой от нас да пострада.
— Ходор! — изломоти Ходор. — Ходор, ходор.