Той обаче беше единственият, който харесваше плана на Бран. Мийра само му се усмихна, а Джойен се намръщи. Те никога не слушаха какво иска той, макар че Бран беше Старк, и принц освен това, а Тръстиките на Шийката бяха знаменосци на Старк.
— Хоооодор — каза Ходор и се заклати. — Хоооооодор, хооооодор, хоДОР, хоДОР, хоДОР. — Понякога това му харесваше, просто да изрича името си по различни начини, без да спира. Друг път си седеше толкова — кротко, че човек забравяше за присъствието му. При Ходор човек никога не знаеше какво ще направи. — ХОДОР, ХОДОР, ХОДОР! — зарева той.
„Изобщо няма да спре“ — даде си сметка Бран.
— Ходор — каза той, — защо не излезеш малко навън да се поупражниш с меча?
Конярчето беше забравило за меча си, но сега си спомни.
— Ходор! — изломоти той и отиде да си го вземе.
Имаха си три гробни меча, взети от криптите на Зимен хребет, където Бран и брат му Рикон се криеха от железните хора на Теон Грейджой. Бран задържа за себе си меча на чичо си Брандън, Мийра си поиска един, който беше намерила на коленето на лорд Рикард. Мечът на Ходор беше много по-стар — огромен къс желязо, затъпен от вековете и на много места зацапан с ръжда. Можеше да го размахва с часове. До порутените камъни имаше едно гнило дърво и той го беше насякъл наполовина.
Дори след като излезе навън, продължаваха да чуват през стените ревовете му „ХОДОР!“, докато сечеше дървото. За щастие, вълчият лес беше огромен и едва ли наблизо щеше да има някой, който да го чуе.
— Джойен, какво искаш да кажеш за учител? — понита Бран. — Ти си моят учител. Зная, че не съм белязал нито едно дърво, но следващия път ще го направя. Моето трето око е отворено, както ти искаше…
— Толкова широко е отворено, че се боя да не пропаднеш през него и да не преживееш остатъка от дните си като вълк сред горите.
— Няма, обещавам ти.
— Момчето обещава. А дали вълкът ще го запомни? Ти тичаш с Лято, ловиш плячка с него, убиваш с него… но се покоряваш на неговата воля повече, отколкото той на теб.
— Просто забравям — оплака се Бран. — Аз съм само на девет. Ще бъда по-добър, когато порасна. Дори Флориан Глупака и принц Емон, Драконовия рицар не са били велики рицари, когато са били на девет.
— Вярно е — отвърна Джойен, — и би било разумно, ако дните все още растяха… но те се скъсяват. Знам, ти си лятно момче. Кажи ми думите на дома Старк.
— „Зимата иде.“ — Само като го каза и го полазиха тръпки. Джойен кимна вглъбено.
— Аз сънувах крилат вълк, окован на земята с вериги от камък, и дойдох в Зимен хребет, за да го освободя. Сега веригите ти са свалени, но все още не знаеш да летиш.
— Тогава научи ме ти. — Бран все още се боеше от триоката врана, която понякога тревожеше сънищата му: кълвеше го безкрайно между очите и му казваше да лети. — Нали си зеленозрящ.
— Не — каза Джойен. — Аз съм само едно момче, което сънува. Зеленозрящите са били много повече от това. Те също са били превъплъщенци, като теб, а най-великите от тях са могли да носят кожата на всеки звяр, който може да лети, да плува или да пълзи, и са могли също така да гледат през очите на язовите дървета и да виждат истината, лежаща под света.
— Боговете са ни дали много дарби, Бран — продължи той. — Сестра ми е ловец. На нея е дадено да тича бързо и да стои толкова неподвижно, че все едно е изчезнала. Тя има остър слух, силен взор и здрава ръка с мрежата и копието. Може да диша през калта и да прелита от дърво на дърво. Аз не мога да правя тези неща, ти също. На мен боговете дадоха зелените сънища, а на теб… ти би могъл да станеш нещо много повече от мен, Бран. Ти си крилатият вълк и никой не знае колко далече и колко нависоко би могъл да отлетиш… стига някой да те научи. Как мога да ти помогна да усвоиш дарба, която не разбирам? На Шийката все още помним Първите хора и горските чеда, с които са били приятели… но толкова неща са забравени и още повече, за които никога не сме знаели.
Мийра хвана Бран за ръката.
— Ако останем тук, без никой да ни безпокои, — ще си в безопасност, докато войната свърши. Но няма да се учиш, освен на онова, на което може да те научи брат ми, а чуваш какво казва той. Ако напуснем това място и потърсим убежище в Последно огнище или отвъд Вала, рискуваме да ни заловят. Ти си още момче, знам, но също така си и нашият принц, синът на нашия господар и законният наследник на нашия крал. Ние сме се заклели да ви бъдем верни в земя и вода, в бронз и желязо, в лед и огън. Рискът е твой, Бран, както и дарбата ти. Изборът също би трябвало да е твой. Ние сме твоите слуги и трябва да изпълним твоята заповед. — Тя му се ухили. — Поне в това.