— Искаш да кажеш — отвърна Бран, — че ще направите каквото аз кажа? Наистина?
— Наистина, принце — отвърна момичето. — Така че премисли добре.
Бран се постара да го обмисли така, както щеше да постъпи баща му. Чичовците на Големия Джон Ходър Женското плашило и Море Вранояда бяха свирепи мъже, но мислеше, че ще са верни. И Карстарките, те също. Баща му винаги беше твърдял, че Кархолд е яка крепост. „В по-голяма безопасност ще сме с Ъмбър или Карстарк.“
Или пък можеха да отидат на юг при лорд Мандърли. В Зимен хребет той много се беше смял и като че не гледаше Бран с такова съжаление като останалите лордове. Замъкът Кервин беше по-близко от Бял залив, но майстер Лувин им беше казал, че Клей Кервин е мъртъв. „Ъмбърите и Карстарките, както и Мандърли, всички те също може да са мъртви“, осъзна той. Както и той самият можеше да е мъртъв, ако го бяха хванали железните хора или копелето на Болтън.
Ако останеха тук, скрити под Срутената кула, никой нямаше да ги намери. Щеше да остане жив. „И сакат.“
Усети, че плаче. „Глупаво бебенце“ — помисли си той. Накъдето и да тръгнеха, за Кархолд или Белия залив, или за Стража на Сива вода, стигнеха ли там, пак щеше да си е сакат. Стисна юмруци и каза:
— Искам да летя. Моля ви. Заведете ме при враната.
ДАВОС
Дългият нос на Дрифтмарк чезнеше зад кърмата, а отпред в морето се възправяше Драконов камък. Бледосив дим се вдигаше над върха на планината и бележеше острова. „Неспокойно е това утро на Драконовата планина — помисли Давос. — Освен ако Мелисандра пак не гори нещо.“
Мелисандра все се въртеше в мислите му, докато „Танцът на Шалая“ си пробираше пътя през залива Черна вода и Гърлото, сменяйки платна заради непрестанно променящите се ветрове. Големият огън, който гореше на върха на наблюдателната кула на Остър нос в края на Куката на Масей, му напомняше на рубина, който тя носеше на гърлото си, а когато околният свят почервеняваше призори и по залез, реещите се облаци добиваха същия цвят като на коприните и сатена на шумолящите й дрехи.
Тя също щеше да чака на Драконов камък, да чака в цялата си красота и сила, с нейния бог, нейните сенки и нейния крал. Червената жрица винаги сякаш му беше изглеждала вярна на Станис. Досега. „Тя го прекърши като мъж, прекършил гръбнака на коня, който е яхнал. Да може, би го яздила по пътя си до пълната власт, и затова му роди синове на огъня. Ще й изтръгна сърцето и ще го видя как гори.“ Давос опипа дръжката на тънката дълга лисенска кама, дадена му от капитана.
Капитанът беше много добър към него. Казваше се Корейн Сатмантес, лисенец също като Саладор Саан, чийто кораб беше и този. Имаше светлосините очи, които човек можеше често да види в Лис, на обветрено и кокалесто лице, но много години беше изкарал в търговия по бреговете на Седемте кралства. Когато научи, че човекът, когото бе измъкнал от морето, е прославеният Луков рицар, му отстъпи собствената си каюта и дрехите си, както и нови ботуши, които почти му прилягаха. Настоя да сподели и трапезата му, макар че това приключи зле — стомахът на Давос не можа да понесе охлювите и змиорките, с които го нагости капитан Корейн, и през остатъка от деня той се бе превил над парапета.
С всеки удар на греблата Драконов камък се извисяваше и растеше. Давос вече виждаше очертанията на планината и голямата черна цитадела на единия й склон, с причудливите си водоливници и драконови кули. Бронзовата фигура на носа на „Танца на Шалая“ пореше вълните и мяташе криле от солени пръски. Той отпусна тежестта си на перилото, благодарен, че има на какво да се подпре. Преживяното го беше изтощило. Постоеше ли по-дълго, краката му се разтреперваха, а понякога ставаше жертва на неудържими пристъпи на кашлица и изхвърляше кървави храчки. „Нищо не е — каза си. — Боговете не са ме извели цял-целеничък през огън и море, за да ме убият с храчки.“
Докато слушаше барабана, плющенето на платното и ритмичното скърцане на греблата, мисълта му го върна в дните на младостта, когато същите тези звуци будеха страх в сърцето му в толкова много мъгливи утрини. Те предвещаваха приближаването на морския страж на стария сир Тристимън, а морският страж беше гибел за контрабандистите, когато Ерис Таргариен седеше на Железния трон.
„Но онова беше съвсем друг живот. Онова беше преди кораба с лука, преди Бурен край, преди Станис да отсече пръстите ми. Беше преди войната на червената комета, преди да стана Държеливия и преди да ме помажат в рицарство. Друг човек бях в онези дни, преди лорд Станис да ме издигне високо.“