— Всичките закони не помагат, когато корабите ти изгорят, мен ако питаш. А колкото до твоя крал, ами боя се, че ще го завариш доста променен. След битката той с никого не се вижда, а си седи потънал в тежък размисъл в своя Каменен тъпан. Кралица Селайз свиква вместо него дворцовия съвет, със своя чичо лорд Алестер, който се титулува Ръката. Дала е кралския печат на чичо си, да го удря на писмата, които пише, ето и на моето хубаво свитъче. Но малко е кралството, над което властват, бедно и скалисто, да. Няма злато, дори ей тонинко, колкото да платят на верния Саладор Саан каквото му дължат, и онези неколцина рицари, които взехме накрая, и никакви кораби освен моите неколцина смелчаци.
Внезапната раздираща кашлица преви Давос на две. Саладор Саан пристъпи да му помогне, но той му махна с ръка и след малко се овладя.
— Никого ли? — изхриптя той. — Какво искаш да кажеш, че не вижда никого? — Гласът му прозвуча размътено за собствените му уши и за миг каютата около него се завъртя шеметно.
— Никого освен нея — каза Саладор Саан и Давос нямаше нужда да пита коя е „тя“. — Приятелю, уморен си. Имаш нужда от легло, не от Саладор Саан. Легло и много завивки, и горещ компрес на гърдите, и още вино с карамфил.
Давос поклати глава.
— Ще се оправя аз. Кажи ми, Сала, трябва да го разбера. Никого освен Мелисандра ли?
Лисенецът го изгледа продължително и недоверчиво и продължи с неохота:
— Стражите не пускат никой друг. Дори кралицата и малката му дъщеря. Слугите носят блюда, които никой не яде. — Наведе се и сниши глас. — Странни приказки слушам, да знаеш. За алчни огньове в недрата на планината и как Станис и червената жена слизат долу да гледат пламъците. Имало някакви шахти, казват, и тайни стъпала чак до планинските недра, в горещи места, където само тя може да влезе, без да изгори. А това е повече от достатъчно да внуши у един стар човек такъв страх, че понякога дори да не намира сили да яде.
„Мелисандра.“ Давос потръпна.
— Червената жена му го направи това — рече той. — Тя прати огъня, който ни погълна, за да накаже Станис за това, че я отстрани, да му покаже, че не може да се надява да спечели без магиите й.
Лисенецът си избра едра маслина от блюдото.
— Не си първият, който го казва, приятелю. Но на твое място не бих го изричал толкова високо. Драконов камък гъмжи от хора на кралицата, о, да. А те имат остри уши и още по-остри ножове. — Лапна маслината.
— И аз си имам нож. Капитан Корейн ми го подари. — Измъкна камата и я постави на масата между двамата. — Нож, с който ще изтръгна сърчицето на Мелисандра. Стига да има такова.
Саладор Саан изплю костилката.
— Давос. Добри ми Давос, не бива да казваш такива неща дори на шега.
— Никаква шега. Решил съм да я убия.
„Ако може да бъде убита с тленни оръжия.“ Давос не беше много сигурен. Беше видял как старият майстер Крессен сипа отрова във виното й, със собствените си очи го беше видял, но когато двамата отпиха от чашата с отровата, умря майстерът, но не и червената жрица. „Виж, един нож в сърцето й обаче… дори и демоните могат да бъдат убити със студена стомана, поне според певците.“
— Опасни приказки са това, приятелю — предупреди го Саладор Саан. — Струва ми се, че още си болнав от морето. Треската ти е объркала ума, о, да. Я най-добре си легни и си почини, да поукрепнеш повече.
„Докато решимостта ми отслабне, искаш да кажеш.“ Давос стана. Наистина се чувстваше трескав и малко замаян, но все едно.
— Ти си хитър стар мошеник, Саладор Саан, но все пак си добър приятел.
Лисенецът поглади острата си посребряла брада.
— Значи с тоя свой голям приятел ще останеш, нали?
— Не, ще си вървя. — Отново се закашля.
— Да си вървиш? Виж се! Кашляш, трепериш, измършавял си и си слаб. Къде ще вървиш?
— В замъка. Там ми е леглото, там ми е синът.
— И червената жена — рече с подозрение Саладор Саан.
— И тя. — Давос пъхна камата в канията.
— Та ти си един луков контрабандист, какво знаеш ти за промъкване и за мушкане с кама? И освен това си толкова болен, че дори не можеш да държиш кама. Знаеш ли какво ще стане с теб, ако те хванат? Докато ние горяхме при реката, кралицата изгаряла предатели. „Слуги на мрака“, така ги наричала, горките хора, а червената жена пеела, когато лумвали пламъците.