Давос не се изненада. „Зная — помисли той. — Знаех го преди да ми го каже.“
— Взела е лорд Сънглас от тъмниците — предположи той. — И синовете на Хъбърд Рамбтън.
— Точно така. И ги изгори. И тебе ще изгори. Ако убиеш червената жена, ще те убият теб за отмъщение, а ако не успееш, ще те убият, защото си се опитал. Тя ще пее, а ти ще пищиш, а после ще умреш. А току-що си се върнал в живота!
— И знаеш ли защо? — каза Давос. — За да направя точно това. Да сложа край на Мелисандра Асшайска и всичките й дела. Иначе защо щеше да ме изплюе морето? Познаваш залива на Черна вода не по-зле от мен, Сала. Никой разумен капитан не би повел кораба си през Копията на морския крал, без да рискува да му раздерат дъното. „Танцът на Шалая“ не трябваше изобщо да премине край мен.
— Вятърът — настоя гръмко Саладор Саан. — Вятърът, само това е било. Вятърът я е отвлякъл толкова на изток.
— А кой е пратил вятъра? Сала, Майката ми проговори. Старият лисенец примига.
— Майка ти е умряла…
— Не майка ми. Майката. Тя ме благослови със седем сина, но ето че аз позволих да я изгорят. Тя ми проговори. Ние извикахме огъня, каза ми тя. Ние призовахме и сенките. Аз докарах Мелисандра в недрата на Бурния край и гледах как ражда ужас. — Още го виждаше в кошмарите си, онези длъгнести черни ръце, как се измъкваха между бедрата й и съществото се изсипваше от издутата й утроба. — Тя уби Крессеи и лорд Ренли, и храбрия Кортни Пенроуз, тя уби и синовете ми. Време е вече някой да я убие.
— Някой — каза Саладор Саан. — Точно така, някой. Но не ти. Ти си слаб като дете и не си воин. Остани, моля те, ще поговорим още и ще се нахраниш, и може би ще отплаваме за Браавос да наемем някой Безлик да я свърши тази работа, а? Но ти не, ти трябва да седиш тука и да ядеш.
„Само прави нещата още по-трудни — помисли уморено Давос. — А те бездруго са си убийствено трудни.“
— Коремът ми е пълен с мъст, Сала. Няма място за храна. Пусни ме да вървя. Заради приятелството ни, пожелай ми късмет и ме пусни.
Саладор Саан се надигна от креслото си.
— Не си истински приятел, ще ти река. Когато умреш, кой ще занесе пепелта и костите при жена ти и ще й каже, че е загубила мъж н четирима синове? Само тъжния стар Саладор Саан. Но тъй да бъде, храбри ми сир рицарю, тичай към гроба си. Ще ти сбера костите в торба и ще ги дам на синовете, които оставяш, да ги носят в малки торбички — на вратовете си. — Махна му ядосано с ръка, натежала от златни пръстени. — Хайде върви, върви, върви.
Давос не искаше да си тръгне точно така. — Сала…
— Върви! Или остани, но ако ще вървиш, върви. И той тръгна.
Пътят му нагоре от „Обилната жътва“ до портите на Драконов камък беше дълъг и самотен. Пристанищните улици, където преди гъмжеше от войници, моряци и простолюдие, бяха празни и запуснати. Там, където някога беше заобикалял квичащи прасета и голи хлапета, сега притичваха плъхове. Краката му бяха омекнали като каша и на три пъти кашлицата така го раздра, че трябваше да спре и да отдъхне. Никой не дойде да му помогне, нито надникна някой през прозорец да види какво става. Прозорците бяха затворени, вратите залостени и повечето къщи носеха знака на траура. „Хиляди отплаваха за Черната вода, а са се върнали само стотици — помисли Давос. — Синовете ми не са загинали сами. Дано Майката се смили над всички тях.“
Когато стигна портите на замъка, завари и тях затворени. Заудря с юмрук обкованото с желязо дърво. След като не последва отговор, изрита веднъж, после още веднъж и още веднъж. Накрая горе на бойниците се появи един стрелец и надникна между два водоливника.
— Кой там?
Той събра шепи пред устата си.
— Сир Давос Държеливия, да се видя с Негова милост.
— Пиян ли си бе? Я се махай и престани да тропаш. Саладор Саан го беше предупредил. Давос опита друг ход.
— Извикай сина ми тогаз. Деван, кралския скуайър. Пазачът се намръщи.
— Кой викаш, че си?
— Давос — ревна той. — Луковия рицар. Главата се скри и след малко се появи отново.
— Я се махай. Луковия рицар умря в реката. Корабът му изгоря.
— Корабът изгоря — съгласи се Давос, — но той оживя, и ето го пред очите ти. Джейт още ли е капитан на портата?
— Кой?
— Джейт Боровинката. Той ме знае добре.
— Не съм го и чувал. Сигурно е умрял.
— Лорд Читеринг тогава.
— Тоя го знам. Той изгоря на Черна вода.