— Идваме от Речен пад. — Бриен откопча токата на колана си и го пусна да издрънчи на пода. Сир Клеос последва примера й.
От вратата за мазето излезе мъж с пъпчиво лице, с нездрав жълтеникав цвят. Държеше тежък касапски сатър.
— Трима сте значи? Имаме конско месо за трима. Конят беше стар и жилав, но месото още е прясно.
— Хляб има ли? — попита Бриен.
— Корав хляб и клисави овесени питки. Джайм се ухили.
— Ето ви един честен ханджия. Всички ти поднасят клисав хляб и жилаво месо, но повечето не го признават толкова леко.
— Не съм ханджия. Него го зарових отзад, с жена му.
— Ти ли ги уби?
— И да бях, щях ли да ти го кажа? — Мъжът се изплю на пода. — Сигурно е вълча работа, или на лъвовете, на кой му пука? Двамата с жена ми ги заварихме мъртви. Нас ако питаш, това място вече си е наше.
— Къде е тази твоя жена? — попита сир Клеос. Мъжът го изгледа недоверчиво.
— Ти пък защо искаш да знаеш? Не е тука… както и вие няма да сте, освен ако не ми хареса вкусът на среброто ви.
Бриен му хвърли монетата. Той я хвана във въздуха, захапа я и я прибра в джоба си.
— Тя има и още — заяви хлапето с арбалета.
— Ами добре, щом има. Момче, слез долу и намери малко лук. Момъкът преметна арбалета през рамо, изгледа ги още веднъж начумерено и слезе в мазето.
— Син ли ти е? — попита сир Клеос.
— Не. Прибрахме го с жена ми. Имахме двама сина, но лъвовете убиха единия, а другият умря от треска. Майка му са я убили Кървавите глумци. Тия дни човек трябва и насън да се пази. — Махна с ръка към масите. — Вие що не седнете?
Камината беше изстинала, но Джайм си избра най-близкия до пепелта стол и изпъна дългите си крака под масата. Звънът на веригите съпровождаше всяко движение. „Дразни ме тоя звук. Един ден ще ги увия тези вериги около гърлото на пачаврата, да видим колко ще й харесат.“
Мъжът, който не беше ханджия, им опече няколко къса конско и изпържи лука в свинска мас, което донякъде уби клисавия вкус на овесените питки. Джайм и Клеос пиха ейл, Бриен — чаша сайдер. Момчето през цялото време стоеше на разстояние, седнало върху едно буре със сайдер, с арбалета на колене, с опната тетива и зареден. Готвачът донесе половница с ейл и седна с тях.
— Какви са новините от Речен пад? — запита той сир Клеос, взимайки го за водача им.
Сир Клеос погледна Бриен, преди да отговори.
— Лорд Хостър е на смъртно легло, но синът му държи бродовете на Червената вилка срещу Ланистърите. Имаше битки.
— Битки има навсякъде. Закъде сте тръгнали, сир?
— За Кралски чертог. — Сир Клеос изтри мазнината от устните си. Домакинът им изсумтя.
— Значи сте глупаци. Последното, което чух, е, че крал Станис е пред градските порти. Разправят, че имал сто хиляди души и вълшебен меч.
Ръцете на Джайм стиснаха веригите, стегнали китките му. Дръпна ги и съжали, че не му стигат силите да ги скъса. „Ще му покажа аз на Станис къде да си го завре тоя негов вълшебен меч.“
— На ваше място бих стоял настрана от кралския път — продължи домакинът им. — Толкова е лошо, че не е за разправяне, чувам. Вълци, както и лъвове, и едните, и другите, и всякакви банди, плячкосват каквото им попадне.
— Паплач — заяви презрително сир Клеос. — Няма да посмеят да нападат въоръжени мъже.
— Да ме прощавате, сир, но виждам само един въоръжен мъж, който пътува с една жена и един пленник в окови.
Бриен изгледа мрачно готвача. „Момето мрази да му напомнят, че е пачавра“, прецени Джайм и отново изви веригите. Студените брънки се впиха в кожата му, но желязото си остана неумолимо. Гривните вече бяха ожулили китките му.
— Мисля да продължа по Тризъбеца до морето — каза пачаврата на домакина им. — При Девичето езеро ще си намерим коне и ще продължим покрай Дъскъндейл и Росби. Така ще останем по-настрана от най-опасните боеве.
Домакинът им поклати глава.
— По реката никога няма да стигнете до Девиче езеро. Няма и на трийсет мили оттук два кораба изгоряха и потънаха и каналът се затлачва. Там се навърта шайка разбойници, нападат всеки, който мине покрай тях. Други като тях има и при Скокливите камъни, и при острова Червена кошута. А и Господаря на мълнията са го виждали тъдява. Минава си през реката, когато му скимне.
— Че кой е тоя Господар на мълнията? — попита сир Клеос Фрей.
— Лорд Берик, да прощавате, сир. Викат му така, щото удря внезапно като мълния от ясно небе. Разправят, че не можел да умре.