— На Росарт — отговори Джайм.
И тогава пурпурните очи станаха огромни и кралската уста зяпна. И кралят напълни гащите. Обърна се и побягна към Железния трон. Под празните очи на черепите по стените, Джайм избута последния драконов крал от стъпалата, а той заквича като прасе и замириса на нужник. Само един бърз удар с острието през гърлото му сложи края. „Колко лесно — помнеше той, че помисли тогава. — Един крал би трябвало да умре по-трудно.“ Росарт поне се беше опитал да се бие, макар че, честно казано, се би като алхимик. „Странно, че не питат кой е убил Росарт… но разбира се, той беше никой, простосмъртен, Ръка само за два дни, само поредната безумна приумица на Лудия крал.“
Сир Елис Уестърлинг и лорд Крейкхол, и останалите рицари на баща му нахлуха в залата тъкмо навреме, за да видят онзи последен миг, така че нямаше начин Джайм да избяга или да остави на някой тъпак да му открадне наградата или вината. Щеше да остане вина, разбра го веднага, щом видя как го гледат… въпреки че можеше и да е страх. Ланистър или не, все пак той беше един от седемте на Ерис.
— Замъкът е наш, сир, и градът — каза му Роланд Крейкхол, което се оказа наполовина истина. Верните на Таргариен продължаваха да гинат по стръмните стълбища и в оръжейната, Грегър Клегейн и Амори Лорч щурмуваха със стълби стените на Стегата на Мегор, а Нед Старк тъкмо вкарваше северняците си през Кралската порта, но Крейкхол нямаше откъде да го знае. Не се изненада, като видя Ерис посечен: Джайм все пак беше син на лорд Тивин преди да го включат в Кралската гвардия.
— Кажете им, че Лудия крал е мъртъв — заповяда той, — Пощадете онези, които се предадат, и ги задръжте в плен.
— Да провъзглася ли и новия крал? — попита Крейкхол и Джайм ясно разчете въпроса: твоят баща ли ще бъде, или Робърт Баратеон, или мислиш да издигнеш нов драконов крал? Той помисли за миг за момчето Визерис, отведено в Драконов камък, както и за сина на Регар, Егон, който още беше в Стегата на Мегор с майка си, „Нов крал Таргариен и баща ми — неговата Ръка. Как ще вият вълците и господарят на бурите ще се задави от яд.“ За миг се изкуси, докато не погледна отново тялото на пода и разширяващата се локва кръв около него. „Кръвта му е в двамата.“
— Провъзгласи когото щеш, по дяволите — каза на Крейкхол, След това се качи до Железния трон и седна с меча на коленете си, да види кой ще се появи да поиска кралството.
И тогава дойде Едард Старк.
„Нямаше право да ме съдиш, Старк.“
В сънищата му мъртвите прииждаха горящи, обгърнати от вихрещите се зелени пламъци. Джайм танцуваше около тях със златен меч, но когато свалеше един, други двама заемаха мястото му.
Бриен го събуди с ритник в ребрата. Светът още беше черен и на всичко отгоре валеше. Закусиха с овесени питки, солена риба и малко боровинки, които сир Клеос бе намерил, и се качиха на седлата преди да е изгряло слънцето.
ТИРИОН
Евнухът влезе. Тананикаше си нещо неразбрано. Беше облечен в пищния си халат с цвят на зряла праскова и ухаеше на лимон. Като видя седналия до камината Тирион, млъкна и замръзна.
— Милорд Тирион. — изцвърка гласецът му, прекъснат от нервен кикот.
— А, помниш ме все пак. Вече бях започнал да се чудя.
— Колко прекрасно е, че изглеждате толкова здрав и укрепнал. — Варис се усмихна с най-мазната си усмивка. — Макар да призная, не съм и помислял, че ще ви намеря в скромната си обител.
— Скромна е. Всъщност прекалено скромна. — Тирион беше изчакал, докато баща му повика Варис, преди да се шмугне в покоите му, за да го навести. Стаите на Варис бяха малки и обзаведени оскъдно — три килии без прозорци под северната стена. — Бях очаквал да намеря кошове със сочни тайни, с които да убия времето, докато чакам, но тук и един свитък не може да се намери. — Беше претърсил и за тайни входове — знаеше, че Паяка винаги влиза и излиза невидим, но и те му убягнаха. — Но пък намерих вода в каната ти, богове милостиви — продължи той. — Спалнята ти не е по-широка от саркофаг, а леглото… наистина ли е от камък, или само на пипане изглежда така?
Варис притвори вратата и я залости.
— Мъчат ме болки в гърба, милорд, и предпочитам да спя на твърдо.
— Мислех, че си човек на пухените постели.
— Пълен съм с изненади. Вие да не би да ми се сърдите, че ви изоставих след битката?
— Напротив. Кара ме да мисля, че си член на семейството ми.