— Не беше от липса на обич, милорд. Но съм толкова деликатно устроен, а вашият белег е толкова ужасен, че… — С потръпването преигра. — Горкичкият ви нос…
Тирион потърка раздразнено раната.
— Може би трябва да си поръчам нов, от злато. Що за нос би ме посъветвал да си сложа, Варис? Някой като твоя, да подушва всички тайни? Или да кажа на златаря, че искам нос като на баща ми? — Усмихна се. — Благородният ми отец се труди толкова усърдно, че вече почти не мога да се видя с него. Кажи, вярно ли е, че връща Великия майстер Пицел в малкия съвет?
— Вярно е, милорд.
— На милата си сестричка ли трябва да благодаря за това? — Пицел беше подлога на сестра му. Тирион го беше лишил от пост, от брада, от достойнство и го беше хвърлил в една черна килия.
— Съвсем не, милорд. Благодарение на архимайстерите в Староград, онези, които решиха да настоят за възстановяването на Пицел на основание, че само Конклавът им може да издига и сваля един Велик майстер.
„Проклети глупаци“ — помисли Тирион.
— Като че ли си спомням, че палачът на Мегор Жестокия е свалил трима от тях с брадвата си.
— Съвсем вярно — каза Варис. — А вторият Егон е нахранил любимия си дракон с Великия майстер Герардис.
— Уви, нямам си дракон. Май трябваше да натопя Пицел в адски огън и да го запаля. Дали Цитаделата щеше да го предпочете?
— Как да ви кажа, щеше да е повече според традицията. — Евнухът се изкиска. — За щастие надделяло е благоразумието и Конклавът е приел факта с освобождаването на Пицел, и сега търсят възможния му наследник. След като обсъдили задълбочено качествата на майстер Турквин, обущарския син, и на майстер Ерек, копеле на един дребен рицар, демонстрирайки по този начин за собствено удовлетворение, че в техния орден способностите се ценят по-високо от произхода, са на път да ни изпратят майстер Гормон, Тирел от Планински рай. Когато го казах на баща ви, той реагира веднага.
Конклавът заседаваше в Староград при затворени врати, Тирион го знаеше. Обсъжданията му уж бяха тайна. „Значи Варис си има птиченца и в Цитаделата.“
— Разбирам. Значи баща ми е решил да подкастри розата, преди да е разцъфнала. — Изкиска се. — Пицел е гад. Но по-добре ланистърска гад, отколкото тирелска, нали?
— Великият майстер Пицел винаги е бил добър приятел на вашия дом — каза мило Варис. — Може би ще се утешите, като научите, че сир Борос Блънт също е възстановен.
Церсей беше лишила сир Борос от белия плащ, защото отказа да загине в защита на принц Томен, когато Брон отмъкна момчето по пътя за Росби. Не беше приятел на Тирион, но вече сигурно мразеше Церсей не по-малко от него. „Все пак е нещо.“
— Блънт е един надут страхливец — отвърна той добродушно.
— Нима? Олеле майчице. Но все пак рицарите на Кралската гвардия служат на живот и смърт, по традиция. Навярно в бъдеще сир Борос ще докаже храбростта си. Той несъмнено ще остане много верен.
— Верен на баща ми — натърти Тирион.
— Докато сме на въпроса за Кралската гвардия… чудя се, да не би това радващо душата ми посещение да е свързано с падналия брат на сир Борос, даблестния сир Мандън Муур? — Евнухът попипа напудрената си буза. — Вашият Брон, изглежда, проявява изключителен интерес към него напоследък.
Брон беше проучил всичко, което бе възможно, за сир Мандън, но Варис несъмнено знаеше доста повече… стига да решеше да го сподели.
— Той, изглежда, не е имал много приятели — предпазливо подхвърли Тирион.
— Тъжно — въздъхна Варис. — Ох, колко тъжно. Сигурно може да се намери някой негов близък, ако обърне човек камъните из Долината, но тук… Лорд Арин го доведе в Кралски чертог и Робърт му даде белия плащ, но се боя, че никой от двамата не го обичаше много. Нито пък беше от онези, които тълпата среща с възторг по турнирите, въпреки несъмнената му сила. Че то дори братята му в Кралската гвардия не хранеха топли чувства към него. Чули бяха веднъж сир Баристан да казва, че този човек няма друг приятел освен меча си и няма свой живот освен дълга… но знаете ли, не мисля, че Селми го е казал като похвала. Което е странно, нали? Всъщност може да се каже, че тъкмо това са истинските качества на нашата Кралска гвардия — мъже, които живеят не за себе си, а за краля. В такава светлина погледнато, нашият храбър сир Мандън беше съвършеният бял рицар. И умря както се полага за рицар на Кралската гвардия, с меч в ръка, защитавайки особа с кралска кръв. — Евнухът му се усмихна много мазно и го загледа проницателно.