Евнухът зяпна. И се изкикоти.
— Лолис лесно се уморява напоследък. Бременна е. Допускам, че докато изгрее луната, ще е заспала дълбоко.
Тирион скочи.
— Значи щом изгрее луната. И да донесеш вино. И две чисти чаши.
Варис се поклони.
— Ще стане както заповяда милорд.
Остатъкът от деня сякаш запълзя като червей. Тирион се качи в библиотеката на замъка и се опита да се разсее с „История на Ройнските войни“ на Белдекар, но не можеше да си представи слоновете, защото все виждаше пред себе си усмивката на Шае. Следобеда остави книгата и поръча да му направят баня. Кисна се, докато водата не изстина, а после накара Под да му подравни бакенбардите. Брадата му беше цяло мъчение: жълти, бели и черни косми, — груба и неугледна, но поне скриваше част от лицето му и толкова по-добре.
Огледа гардероба си и избра сатенени панталони в ланистърския пурпур и най-добрия си жакет, от тежко черно кадифе, обшито със златни лъвски главички. Щеше да си сложи и верижката със златните ръчички, ако баща му не беше му я откраднал, докато издъхваше в леглото си. Чак след като се облече осъзна дълбочината на глупостта си. „Седем ада, джудже, всичкият ли ум си загуби заедно с носа си? Всеки, който те види, ще се зачуди защо си се пременил в дворцовите си одежди, за да навестиш евнуха.“ Тирион изруга, съблече се и се облече отново, в по-обикновени дрехи: черни вълнени гащи, стара бяла риза и изтъркан кафяв кожен елек. „Все едно е — каза си, докато чакаше луната да изгрее. — Както и да се облечеш, оставаш си джудже. Никога няма да станеш висок като онова рицарче на стълбите, онзи с дългите силни крака, стегнатия корем и широките мъжки рамене.“
Луната вече надничаше над замъка, когато каза на Подрик Пейн, че ще посети Варис.
— Дълго ли ще се бавите, милорд? — попита момчето.
— Най-вероятно.
Червената цитадела гъмжеше от гости и Тирион не можеше да се надява, че ще остане незабелязан. Сир Бейлон Суан пазеше на вратата, а сир Лорас Тирел — на подвижния мост. Спря се да размени с тях учтивости. Беше непривично да види Рицаря на цветята целия в бяло — нали преди винаги ходеше облечен като цветна дъга.
— На колко години сте, сир Лорас? — попита го Тирион.
— На седемнайсет, милорд.
„Седемнайсет. И красив. И вече легенда. Половината момичета в Седемте кралства искат да спят с него, а всички момчета искат да са като него.“
— Ще ми простите за въпроса, сир… но защо човек би поискал да влезе в Кралската гвардия на седемнайсет години?
— Принц Емон Рицаря на драконите е положил клетвите си на седемнайсет — каза сир Лорас, — а вашият брат Джайм е бил още по-млад.
— Техните причини ги знам. Вашите какви са? Честта да служите редом с такива достолепни особи като Мерин Трант и Борос Блънт, може би? — Ухили се насмешливо на момчето. — За да опазите живота на краля, вие обричате собствения си живот. Отказвате се от наследствените си земи и титли, от всякаква надежда за брак и деца…
— Домът Тирел продължава чрез моите братя — каза сир Лорас. — Не се налага третият син да се жени и да оставя деца.
— Не се налага, но някои го намират за приятно. Какво да кажем за любовта?
— Когато слънцето залезе, никоя свещ не може да го замени.
— Това да не е от някоя песен? — Тирион поклати глава и се усмихна. — Да, вие сте на седемнайсет, разбирам ви.
Сир Лорас се стегна.
— Подигравате ли ми се? „Докачливо хлапе.“
— Не. Ако случайно съм ви обидил, простете. И аз бях влюбен преди време, ние също си имахме своя песен. — „Обичах девица като лятото красива, със слънце в косата.“ Пожела лека вечер на сир Лорас и продължи по пътя си.
При кучкарниците група войници залагаха на бой между две кучета. Тирион се спря да погледа как по-дребният пес разкъса муцуната на по-големия и спечели няколко дрезгави смяха с бележката, че губещият вече прилича на Сандор Клегейн. После, с надеждата, че е обезоръжил подозренията им, продължи към северната стена и надолу по късото стълбище към жалката обител на евнуха. Вратата се отвори още докато вдигаше ръката си да почука.
— Варис? — Тирион се шмугна вътре. — Тук ли си? — Само една запалена свещ осветяваше сумрачния, изпълнен с аромат на жасмин въздух.
— Милорд. — На светло изплува някаква жена — пълна, мека и с кръгло като луна розово лице и тежки черни къдрици, с издут корем. Тирион изтръпна. — Нещо не е наред ли? — попита го тя.