„Всичко това е безполезно.“
— Има един певец, казва се Саймън Сребърния език — каза уморено Тирион, преглъщайки чувството за вина. — Свири понякога на дъщерята на лейди Танда.
— Е, и какво?
Искаше му се да каже: „Убий го!“, но човекът нищо не беше направил, освен да изпее няколко песни. „И да напълни милата главица на Шае с блянове за гълъби и танцуващи мечки.“
— Намери го — каза вместо това той. — Намери го, преди да го е намерил някой друг.
АРЯ
Ровеше за зеленчуци в градината на един мъртвец, когато чу пеенето.
Вцепени се, замря като камък, вслуша се и изведнъж забрави трите спаружени моркова в ръката си. Помисли си за Кървавите глумци и за хората на Рууз Болтън и я полазиха тръпки. „Не е честно. Не и след като най-сетне намерихме Тризъбеца, не и след като почти се отървахме.“
Само че защо Глумците ще пеят?
Песента се носеше над реката някъде отвъд малкото възвишение на изток. „Отплавах до Града на гларуса, да видя девата красива, хей-хо, хей-хо…“
Аря се изправи и морковите се люшнаха в ръката й. Звучеше все едно, че певецът се приближава по крайречния път. Ако се съдеше по физиономията му, Горещата баница в зелевата леха също беше чул песента. Джендри спеше в сянката на опожарената къща и едва ли чуваше нещо.
„Ще си открадна целувка с върха на моя меч, хей-хо, хей-хо.“ Стори й се, че чува и свирене на лютня.
— Чу ли? — попита я с дрезгав шепот Горещата баница, стиснал до гърдите си няколко зелки. — Някой идва.
— Бягай събуди Джендри — каза му Аря. — И гледай да не вдигаш шум. — Джендри се будеше лесно, за разлика от Горещата баница — него трябваше да го риташ и да му крещиш, докато отвори очи.
„Ще я направя свое либе и ще си легнем двамка, хей-хо, хей-хо.“ С всяка дума песента се усилваше.
Горещата баница разтвори ръце и зелките тупнаха на земята.
— Трябва да се скрием!
„Къде?“ Изгорялата селска къща и обраслата й градина се открояваха край брега на Тризъбеца. Покрай реката растяха върби и ракити в калните плитчини долу, но иначе теренът си беше гол. „Знаех си, че изобщо не трябваше да напускаме горите“ — помисли тя. Но толкова бяха прегладнели, а градината беше такова изкушение, че… Хлябът и сиренето, които бяха откраднали от Харънхъл, свършиха преди шест дни, още в дълбините на леса.
— Отведете с Джендри конете зад къщата — реши тя. Част от едната стена все още стоеше, достатъчно голяма, за да скрие може би двете момчета и трите коня. „Стига конете да не цвилят и този досаден певец да не вземе да наднича из градината.“
— А ти?
— Аз ще се скрия зад дървото. Той сигурно е сам. Ако се наложи, ще го убия. Бягай!
Горещата баница тръгна, а Аря пусна морковите и издърпа откраднатия меч, стърчащ над рамото й. Беше свързала ножницата му на гърба си. Дългият меч беше направен за голям мъж и когато го носеше на бедрото си, се удряше в земята. „И е много тежък освен това“ — помисли Аря. Липсваше й Игла. Но все пак това беше меч, с който можеше да убива, и това стигаше.
Аря застъпва на пръсти към голямата стара върба до завоя на пътя и след това продължи на колене през тревата и калта, скрита под булото на провисналите клони. „Вие, стари богове — замоли се тя, докато гласът на певеца се усилваше — вие, тримата богове, скрийте ме и направете така, че да ме подмине.“ А после един от конете изцвили и песента секна. „Той чу — помисли си тя, — но може би е сам, а и да не е, сигурно го е страх от нас така, както нас ни е страх от него.“
— Чу ли? — каза мъжки глас. — Според мен зад ей онази стена има нещо.
— Аха — отвърна му втори глас, по-дълбок. — Според теб какво може да е, Стрелецо?
„Значи са двама.“ Аря прехапа устна. Както беше коленичила, не можеше да ги види. Но ги чуваше.
— Мечка. — Трети глас или беше пак първият?
— Много месо има по една мечка — рече дълбокият глас. — И доста мазнина, особено наесен. Става за ядене, стига да се опече както трябва.
— Може и вълк да е. Или лъв.
— На четири крака ли? Или на два?
— Все едно. Нали?