— Ако една песен накара девица да си свали дрехите и топлото слънце да й целуне кожата, певецът ли е виновен? — попита Том. — И освен това тя искаше Ангай. Чух я как му каза: „Мога ли да ти пипна лъка?“ И после: „Оо, колко е гладък и твърд. Мога ли да го опъна малко, а?“
Мъжът изсумтя.
— Ти или Ангай, все едно кой е. Вие двамата сте толкова виновни, колкото аз за онези коне. Трима бяха. Какво може да направи един човек срещу трима?
— Трима — сгълча го Лимоновия плащ, — но едната била жена, а другият — във вериги, сам го каза.
Мъжът се намръщи обидено.
— Жена, ама голяма жена. А оня във веригите… а бе, не ми харесаха очите му нещо.
Ангай се подсмихна над половницата си.
— Аз като не харесам на някой очите, пускам му стрела в едното. Аря си спомни стрелата, дето избръмча край ухото й, и отново съжали, че не може да стреля. Мъжът не се впечатли.
— Да мълчиш, когато ти говорят по-големи. Пий си там ейла и си трай, че да не накарам бабичката да те подхване с черпака.
— По-големите много дрънкат. И няма що да ми казваш да си пия ейла. — И отпи здрава глътка, за да му докаже, че е прав.
Аря също отпи. След толкова дни пиене от потоци и локви, а после — от калния Тризъбец, ейлът имаше толкова хубав вкус, колкото малките глътки вино, които й позволяваше татко й преди време. От кухнята се разнесе миризма, от която устата й се напълни със слюнка, но мислите й все още бяха изпълнени с лодката. „Плаването ще е по-трудно от краденето. Ако изчакаме, докато заспят…“
Ратайчето отново се появи с големи кръгли самуни хляб. Аря си отчупи един голям комат и го заръфа прегладняла. Но се дъвчеше трудно, беше корав и клисав, и изгорял отдолу.
Щом го опита, Горещата баница направи кисела физиономия.
— Този хляб е лош — заяви той. — Изгорял е и е корав на всичкото отгоре.
— Когато има яхния и можеш да го топнеш, става — каза Лим.
— А бе не става — каза Ангай. — Ама поне няма да си строшиш зъбите.
— Яжте или стойте гладни — сопна им се ханджията. — Да не ви приличам на някой проклет пекар случайно? Да те видя теб дали ще го изпечеш по-добре.
— Мога — опъна се Баницата. — Лесно е. Много си го месил тестото, затова се дъвче трудно. — Отпи отново от ейла си и заговори с жар за скъпите на сърцето му хлябове, банички и питки, а Аря завъртя очи.
Том седеше срещу нея.
— Пирожке — рече той, — или Ари, или каквото там ти е истинското име. Това е за теб. — Постави на масата между двамата оцапан къс пергамент.
Тя го погледна подозрително.
— Какво е това?
— Три златни дракона. Трябва да купим тези коне. Аря го изгледа настръхнала.
— Конете са наши.
— Тоест откраднали сте си ги сами, нали? Не е срамно, момиче. Войната превръща много свестни хора в крадци. — Том почука с пръст сгънатия пергамент. — Плащам ти щедра цена. Повече, отколкото струва и най-добрият кон, ако трябва да говорим честно.
Горещата баница грабна пергамента и го разви.
— Ама го няма злато — оплака се той. — Само нещо написано.
— Да — каза Том. — Съжалявам за това. Но след войната ще ви го превърнем в злато, имаш думата ми на кралски човек. Аря се изправи.
— Вие не сте кралски хора. Вие сте обирджии.
— Ако бяхте срещали истински обирджии, щяхте да знаете, че те не плащат. Дори с хартия. Конете не ги взимаме за нас, дете, а за доброто на кралството, за да можем да се придвижим по-бързо и да участваме в битките, които ни чакат. Кралските битки. Или отричаш краля?
Гледаха я всички: Стрелеца, големият Лим, мъжът с пъпчивото лице и неспокойно шаващите очи. Дори Шарна, която стоеше примижала на прага на вратата за кухнята. „Каквото и да кажа, ще ни вземат конете — осъзна тя. — Ще трябва пеша да стигнем до Речен пад, освен ако…“
— Не искаме хартия. — Аря дръпна листчето от ръката на Баницата. — Можете да вземете конете ни срещу лодката. Но само ако ни покажете как се кара.
Том Седемте струни за миг я зяпна, а после широката му грозна уста се изкриви в съжалителна усмивка. Разсмя се на глас. Ангай също, а след малко се разсмяха всички — Лим Лимоновия плащ, Шарна и ханджията, даже Ратайчето — беше излязло иззад буретата със зареден арбалет в ръка. На Аря й се дощя да запищи, но вместо това се усмихна и…
— Конници! — прониза ги викът на Джендри. Вратата се отвори с трясък и той нахлу в хана. — Войници! — заговори задъхано. — Идват по речния път, поне дузина.