Още нещо нередно имаше. В деня, в който се върна брат й, няколко часа след спора им, Кейтлин бе чула ядосани гласове долу от двора. Когато се качи на покрива да погледне, долу в замъка до главната порта имаше струпани на малки групи мъже. Извеждаха от конюшните оседлани коне и викаха, но Кейтлин беше твърде далече, за да чуе думите им. Едно от белите знамена на Роб се въргаляше на земята, а един от рицарите обърна коня си и го пришпори към портата, като стъпка извезаното вълчище. Последваха го още няколко други. „Това са хората, които се биха с Едмур при бродовете — сети се тя. — Какво е могло да ги ядоса толкова? Дали брат ми не ги е унизил нещо, дали не ги е обидил?“ Стори й се, че разпозна Первин Фрей, който бе пътувал с нея до Горчив мост, после до Бурен край и обратно, както и неговия незаконен брат Мартин Реките, но не можеше да е сигурна от толкова високо. Близо четиридесет души излязоха през портата на замъка и поеха нанякъде, но накъде — тя не разбра.
Не се върнаха. Нито пък майстер Виман пожела да й каже кои са били, накъде са отишли или защо се бяха ядосали.
— Тук съм, за да наглеждам баща ви, само за това, милейди — каза й той. — Брат ви скоро ще стане господар на Речен пад. Каквото той пожелае да узнаете, сам ще ви го каже.
Но сега Роб се беше завърнал от запада. Беше се върнал с триумф. „Той ще ми прости — каза си Кейтлин. — Трябва да ми прости, той ми е син, а Аря и Санса са му родни сестри. Ще ме освободи от тези стаи и тогава ще разбера какво се е случило.“
Когато дойде сир Дезмънд, тя се беше окъпала, облякла и беше сресала кестенявата си коса.
— Крал Роб се върна от запада, милейди — каза рицарят, — и заповяда да се явите при него в Голямата зала.
Тъкмо това беше мигът, за който бе мечтала и от който се беше бояла. „Двама ли сина загубих, или трима?“ Много скоро щеше да го разбере.
Залата беше пълна. Очите на всички се бяха приковали в подиума, но Кейтлин ги разпозна в гръб: кърпената ризница на лейди Мормон, Големия Джон и сина му, стърчащи сред залата с цяла глава над останалите, лорд Джейсън Малистър с бялата му коса и увенчания с криле шлем под мишницата, Титос Черния лес във внушителния му плащ от гарванови пера… „Сега половината от тях ще поискат да ме обеси. Другата половина сигурно само ще извърнат очи настрани.“ Изпита и тревожното чувство, че някой липсва.
Роб стоеше на подиума. „Вече не е момче — осъзна тя и мисълта я жегна. — Вече е на шестнайсет. Пораснал мъж. Само го виж.“ Войната бе стопила цялата мекота на лицето му и го беше направила изпито и твърдо. Беше обръснал брадата си, но кестенявата му коса падаше до раменете. Бронята му беше ръждясала от скорошните дъждове и бе оставила големи кафяви петна по белия плащ и връхното палто. Ръждиви петна, или петна от кръв. На главата му беше короната с мечове, която му бяха направили от бронз и желязо. „Сега я носи много по-уверено. Носи я като крал.“
Едмур стоеше под препълнения подиум, свел скромно глава, докато Роб редеше словата си на възхвала за победата му.
— Падналите при Каменна мелница никога не ще бъдат забравени. Нищо чудно, че лорд Тивин избяга, за да се срази със Станис. Много му дойдоха северняците, както и речните мъже. — Това предизвика смях и одобрителни викове, но Роб вдигна ръка да ги усмири. — Но да не се заблуждаваме. Ланистърите отново ще тръгнат насам и докато кралството ни не укрепне, ни чакат други битки.
Големия Джон изрева:
— Кралят на Севера!
И заби във въздуха облечения си в стомана юмрук. Речните лордове отвърнаха с викове: „Кралят на Тризъбеца!“ Залата изтътна от тропащи крака.
Едва малцина забелязаха Кейтлин и сир Дезмънд в общото вълнение, но те сръгаха съседите си и зашепнаха. Кейтлин вдигна високо глава, без да обръща внимание на погледите им. „Да мислят каквото си щат. Важна е присъдата на Роб.“
Коравото като скала лице на сир Бриндън Тъли на подиума я поуспокои. Някакво момче, което тя не познаваше, изглежда, действаше като скуайър на Роб. Зад него стоеше млад рицар в пясъчножълто палто с извезани по него морски раковини и един по-възрастен, който носеше три стръка черен пипер върху шафранена лента, през поле на зелени и сребристи ивици. Между тях имаше една чаровна позастаряла дама с хубаво девойче с нейните черти, изглежда, дъщеря й. Имаше и още едно момиче, на годините на Санса. Кейтлин прецени, че морските раковини трябва да са гербът на някой по-малък дом. По-възрастния също не го познаваше. „Пленници?“ Защо Роб щеше да постави свои пленници на подиума?