— Не нещо — каза Кейтлин. — Някой.
ДЖОН
— Много големи ли ти се виждат?
По широкото лице на Тормунд се лепяха едри снежинки и се топяха в косата и брадата му.
Великаните, двама по двама, бавно се поклащаха на гърбовете на мамутите. Конят на Джон изцвили уплашен от необичайната гледка и въртеше очи, но дали заради мамутите, или заради техните ездачи, беше трудно да се каже. Дори Дух отстъпи крачка назад и оголи зъби в нямо ръмжене. Вълчището беше едър звяр, но мамутите бяха много по-големи, и при това бяха много, край нямаха.
Джон хвана юздите на коня да го усмири, за да може да преброи гигантите, които сякаш изригваха от тежко сипещия се сняг и белите мъгли, вихрещи се по протежението на Млечна вода. Вече беше преброил над петдесет, когато Тормунд му каза нещо и той им изгуби броя. „Сигурно са стотици.“ Колкото и да бяха минали край тях, сякаш не спираха да прииждат.
В приказките на баба Нан великаните бяха грамадни човеци, живеещи в колосални замъци, сражаваха се с огромни мечове и ходеха с ботуши, в които може да се скрие цяло момче. Тези представляваха нещо друго, приличаха по-скоро на мечки, отколкото на хора, и бяха толкова космати, колкото и мамутите, които яздеха. Седнали, беше трудно да се прецени колко високи са всъщност. „Десет стъпки сигурно, или дванайсет — помисли Джон. — Четиринайсет може да са, но не повече.“ Издутите им гърди можеха да минат за човешки, но ръцете им висяха много ниско, а долната част на телата им изглеждаше по-широка, отколкото горната. Краката им бяха по-къси от ръцете, но много дебели, и изобщо не носеха ботуши — стъпалата им бяха широки като пънове, твърди, обрасли с роговица и черни. Без вратове, грамадните им глави се издаваха над раменете им, а лицата им бяха плоски и грозни. Очите им, като на плъхове, не по-големи от мъниста, се криеха в гънки мазолеста плът и те непрекъснато душеха: повече миришеха, отколкото гледаха.
„Не носят кожи — прецени Джон. — Това е козина.“ Телата им бяха покрити с рунтава козина, гъста под кръста и по-рядка горе. Вонята, която лъхаше от тях, беше задушаваща, но може да беше и от мамутите. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Оглеждаше се за десет стъпки дълги мечове, но виждаше само криваци. Повечето бяха само сухи клони, по които още стърчаха счупени вейки. Малцина бяха с каменни топузи, привързани с кожени ремъци за огромни дървени дръжки. „Песента не казва дали рогът може и да ги приспи.“
Един от великаните, които идеха към тях, му се стори по-стар от останалите. Козината му беше сива и прошарена с бяло, а мамутът, който яздеше, по-едър от другите, беше също почти побелял. Тормунд му подвикна нещо, докато минаваше край тях, някакви груби и кънтящи думи на език, който Джон не разбираше. Устните на гиганта се отвориха и разкриха уста, пълна с грамадни квадратни зъби, и той издаде звук, който приличаше колкото на оригване, толкова и на рев. След малко Джон осъзна, че великанът се смее. Мамутът извърна огромната си глава и изгледа двамата — единият му грамаден бивен мина над главата на Джон. После звярът се отдалечи с тежка стъпка, оставяйки огромни отпечатъци в меката кал и пресния сняг покрай реката. Великанът извика нещо на същата грубовата реч, която беше използвал Тормунд.
— Това кралят им ли е? — попита Джон.
— Великаните нямат крале, както и мамутите, снежните мечки или грамадните китове на сивото море. Това беше Маг Мар Тун Дох Вег. Маг Могъщия. Ако искаш, можеш да коленичиш пред него, все му е едно. Знам, че коленете те сърбят за коленичене поради липса на крал, пред когото да ги превиеш. Гледай само да не те прегази. Великаните не виждат добре и може да не забележи някаква малка врана, оплела се в краката му.
— Ти какво му каза? Нещо на Стария език ли беше?
— Попитах го дали това, дето ръчка, не е баща му. Много си приличат, само дето баща му не вони толкова.
— А той какво ти каза?
Тормунд Гръмовния юмрук се ухили с беззъбата си уста.
— Попита ме дали това, дето язди до мене, не е дъщеря ми, с тия гладки розови бузки. — Дивакът отърси снега от ръката си и извърна коня. — Сигурно не е виждал досега безбрад мъж. Хайде да се връщаме. Манс много ще се вкисне, като разбере, че не съм си на мястото.