— Да, но… Тормунд, заклевам се, изобщо не съм я пипал.
— А бе, ти сигурен ли си, че не са ти отрязали оная работа? — Тормунд сви рамене, сякаш искаше да каже, че такава лудост никога няма да може да разбере. — Е добре, ти сега си свободен мъж, но ако няма да го вземаш момичето, намери си поне някоя мечка. Ако човек не си използва колеца, той се смалява и един ден като ти се допикае, няма да си го намериш в гащите.
На това Джон не отвърна нищо. Не случайно в Седемте кралства смятаха свободния народ за полухора. „Нямат никакви закони, никаква чест, най-обикновено приличие нямат. Крадат се един друг непрекъснато, плодят се като животни, изнасилват се, вместо да се женят, и пълнят света с незаконни деца.“ Все пак Тормунд започваше да му допада, колкото и вятърничав лъжльо да беше. Дългото копие също. „А Игрит… не, за Игрит няма да мисля.“
Но с Тормунд и Дългото копие яздеха и други диваци: хора като Дрънчащата ризница и Ревльото, които по-скоро бяха готови да му прережат гърлото, отколкото да го заплюят. Например Харма Песоглавата, трътлеста набита жена с бузи като резени бяло месо, която мразеше кучетата и през два дни убиваше по някое, за да си направи от черепа му ново знаме; безухият Стир, магнарят на Денн, чието племе го смяташе повече за свой бог, отколкото за господар. Варамир Шестте кожи, дребен като плъх мъж, който яздеше дива бяла мечка, висока тринайсет стъпки, щом се изправеше на задните си лапи. А тръгнеше ли мечката с Варамир, след тях тръгваха три вълка и една скална котка. Джон се беше озовал близо до него само веднъж, но и този един път му стигаше. Само като го видя, настръхна, както настръхна козината на Дух при вида на мечката и онзи дълъг черно-бял звяр.
А имаше и още по-свирепи хора от Варамир, от най-северните краища на Леса на духовете, от скритите долини на Ледени нокти и дори от още по-странни места: мъжете от Замръзналия бряг, които се возеха в колесници, направени от кости от моржове и теглени от глутници диви кучета, ужасните кланове на ледените реки, за които разправяха, че се гощават с човешка плът, — обитателите на пещерите с техните боядисани в синьо, червено и зелено лица. Със собствените си очи Джон беше видял хората на Рогова стъпка, как подтичват в колона боси, с пети, корави като копита. Снарки и гръмкини още не беше видял, но не се съмняваше, че Тормунд и тях ще му поднесе на вечеря.
Половината от тези безчетни пълчища диваци си живееха собствения си живот, без никога да са виждали Вала, смяташе Джон, и повечето от тях не говореха Общата реч. Все едно. Манс Райдър говореше древната реч, дори можеше да пее на нея, дърпайки с пръсти струните лютнята си и изпълвайки нощта със странната си, дива музика.
Манс беше прекарал години в събиране на тази огромна, тътреща се през снеговете орда, говорейки ту с майката на този клан, ту с магнаря на онзи, печелейки едно село със сладка приказка, друго с песен, а трето — с острието на меча си, помирявайки Харма Песоглавата с Господаря на костите, хората на Рогова стъпка с Нощните бегуни, онези с моржовете от Замръзналия бряг и канибалските кланове от големите ледени реки, изковавайки от стотиците ножове един-единствен огромен меч, насочен в сърцето на Седемте кралства. Нямаше корона, нито скиптър, нито копринени и кадифени халати, но за Джон беше повече от ясно, че Манс Райдър наистина е крал, и то не само на име.
Джон беше минал на страната на диваците по заповед на Корин Полуръката.
— Върви с тях, яж с тях, бий се с тях — беше му казал старшият щурмовак в нощта преди да умре. — И гледай.
Но колкото и да гледаше, не беше научил почти нищо. Полуръката беше подозирал, че диваците са се катерили из голите и пусти Ледени нокти, за да търсят някакво оръжие, някаква сила, някаква зла магия, с която да прекършат Вала… но и да бяха намерили нещо такова, никой не се хвалеше открито, нито го показваше на Джон. Нито Манс Райдър бе споделил с него своите планове и замисли. След онази, първата нощ, Джон го беше виждал само от разстояние.
„Ако потрябва, ще го убия.“ Тази възможност не го радваше никак: такова убийство нямаше да му донесе никаква чест и освен това щеше да означава сигурната му смърт. Но въпреки всичко не можеше да позволи диваците да сринат Вала, да застрашат Зимен хребет и севера, пустите земи и Ручеите, Бял залив и Камен бряг, дори Шийката. Осем хиляди години мъжете на дома Старк бяха живели и умирали, за да защитят своя народ от тези варвари и разбойници… и копеле или не, същата кръв течеше и в неговите жили. „Освен това Бран и Рикон все още са в Зимен хребет. Майстер Лувин, сир Родрик, баба Нан, Фарлън кучкаря, Микен в неговата ковачница и Гейдж при пещите… всички, които съм познавал, всички, които съм обичал.“ Ако му се наложеше да убие един човек, комуто наполовина се възхищаваше и почти харесваше, за да ги спаси от същества като Дрънчащата ризница и Харма Песоглавата, и безухия магнар на Денн, щеше да го направи.