Тормунд Великанското страшилище чу думите и се ухили.
— Последният от великаните на планината, царуваше родът ми над света — зарева той през гъстия сняг.
Рик Дългото копие също се включи:
— Оо, взеха ми горите малкият народ, реките ми те взеха и хълмовете взеха.
— И вдигнаха стена голяма през долините ми, и изловиха рибата ми от реки и ручеи — заприпяваха един след друг Игрит и Тормунд с подходящо великански гласове.
Синовете на Тормунд Торег и Дормунд също добавиха дълбоките си гласове, а след тях — и дъщеря му Мунда и всички останали. Други заудряха с копията си по кожените щитове, за да поддържат грубия ритъм, и накрая всички запяха:
Когато песента свърши, на бузите на Игрит блестяха сълзи.
— Защо плачеш? — попита я Джон. — Това е само песен. Има стотици великани, аз току-що ги видях.
— Ох, стотици — отвърна му тя ядосано. — Нищо не разбираш, Джон Сняг. Ти… ДЖОН!
Внезапният плясък на криле го накара да се обърне. Очите му се запълниха от синьо-сива перушина, а в лицето му се забиха остри нокти. Прониза го ослепително червена болка, нечакана и яростна, по главата му забиха остри краища на пера. Джон видя клюна, но не му остана време да се предпази с ръка или да посегне за оръжието. Залитна назад, кракът му се измъкна от стремето, гаронът му изпадна в паника и той започна да пада. А орелът се беше впил в лицето му, ноктите го деряха, птицата грачеше яростно и го кълвеше. Светът се преобърна с главата надолу в хаос от пера, плът и кръв.
Следващото, което разбра, беше, че лежи по очи с вкуса на кал и кръв в устата, и че Игрит е коленичила до него и го е заслонила, стиснала костена кама. Все още чуваше плясъка на крилете, макар че орелът не се виждаше.
— Окото ми — изохка той и вдигна ръка към лицето си.
— Само кръв е, Джон Сняг. Не успя да улучи окото, само ти откъсна малко от кожата.
Лицето му пулсираше. Над тях се беше изправил Тормунд и ревеше с цяло гърло, видя Джон с дясното си око, докато бършеше кръвта от лявото. След това се появиха конски копита, чуха се викове и дрънкане на стари сухи кости.
— Торба Кокали! — ревна Тормунд. — Разкарай си адската гарга!
— Това е адската гарга! — Дрънчащата ризница посочи Джон. — Кърви в калта като невярно псе! — Орелът изпляска с криле и кацна върху напукания великански череп, който му служеше за шлем. — За него съм дошъл.
— Тогава си го вземи — каза Тормунд, — но ми ела с меч в ръката, за да срещнеш моя. Може да сваря твоите кокали и да пикая в черепа ти. Ха!
— Като те набода и ти пусна въздуха, ще се свиеш като мамутски мехур и ще ми станеш по-малък от ей онова момиче. Стой настрана, да не чуе Манс за това.
Игрит се изправи.
— Какво, Манс ли го иска?
— Казах го вече, нали? Вдигни го на черните му крака. Тормунд изгледа Джон навъсено.
— Щом Манс те търси, най-добре върви. Игрит му подаде ръка да стане.
— Тече му кръв като на заклан глиган. Виж какво направи Орелл с това мило лице.
„Може ли една птица да мрази?“ Джон беше убил дивака Орелл, но някаква част от човека беше продължила да живее в орела. Златните му очи го гледаха с хладна омраза.
— Ще ми мине — каза Джон. Кръвта продължаваше да се стича в дясното му око, а бузата му пареше от болка. Когато я опипа, черната му ръкавица подгизна и почервеня. — Помогни ми да си хвана коня. — Имаше нужда повече от Дух, отколкото от коня, но вълчището не се виждаше никакво. „Сигурно е на левги далече и разкъсва гърлото на някое сърне. Толкова по-добре.“
Гаронът се дръпна боязливо, когато го приближи, явно уплашен от кръвта по лицето му, но Джон го успокои с няколко кротки думи и накрая успя да го доближи достатъчно, за да хване юздите. Когато се метна на седлото, му се зави свят. „Ще трябва да помоля да ме лекуват — помисли той, — но не сега. Нека Манс види какво ми направи орелът.“ Пръстите на дясната му ръка се отвориха и затвориха и той се пресегна и метна Дълъг нокът през рамо преди да подкара в тръс към Господаря на костите и бандата му.