Тя внезапно се разсмя.
— Обожавам хладнокръвието ти.
— Наистина ли? Тогава погледни надолу.
Тя погледна, изчерви се и прикри устата си с ръка.
— Откога…?
— Още като си вдигна пончото. Очевидно ми предстои пристъп от любовна мъка.
— Когато за първи път те видях, си помислих… Не, не мърдай… Пазачът е отвън, забрави ли?
Той кимна и остана на мястото си. Тя каза:
— Образовани… — прошепна тя. — Вече съм бременна… Надявам се да е от Гавинг, но… — Докато търсеше подходящите думи усети как Образования прониква в нея. Усмихна се и приглушено добави: — О, виждам, че вече решаваш проблема си…
Пончото беше учудващо удобно. Трябваше само да се дръпне встрани. Наложи му се да прехапе език, за да запази тишина. Свърши след десетина вдишвания, още толкова му бяха необходими, за да си възвърне дар слово.
— Благодаря ти, Миния — прошепна той. — Беше прекрасно! Бях започнал да се страхувам, че… Че съм изгубил интерес към жените…
— Не говори глупости — дрезгаво се засмя Миния. — По-добре кажи коя те е накарала да мислиш така…
— Другият чирак — въздъхна Образования. — Тя е гражданка и се държи с мен така, сякаш съм някакъв крадлив трупоносец! Като с боклук, предназначен за устата на дървото, или пък долен шпионин… Както и да е, това е мой проблем. Благодаря ти.
— Това не беше подарък, Образовани — стисна ръцете му Миния. — И на мен ми писна да правят с мен каквото си поискат! Кога ще бъдем свободни?
— Скоро. Трябва да стане скоро. Според Първия Офицер предстои преместване на дървото…
— Кога?
— След няколко дни, може и по-рано. Ще разбера, когато се върна в Цитаделата. Там Лори подготвя двигателните системи на КАРМ. Бих жертвал единия си тестикул, за да бъда на две места едновременно, но нямаше как да пропусна шанса за среща с теб! Имаш ли начин да предадеш съобщение на Гавинг?
— Изключено.
— Добре. Под клона има няколко колиби една до друга, там са бременните. Мястото е благоприятно за растежа на бебетата заради по-силното притегляне. Въпросът е дали има някоя, която иска да се бие до теб?
— Може би — кимна Миния, помислила си за Хелн.
— „Може би“ не върши работа. Ако нещо се случи, просто грабвай Джаян и всеки друг за когото се сетиш, после потегляй нагоре. Много мъже работят на устата на дървото, вероятно Гавинг и Алфин също са там. Но не бързай, положението наистина трябва да стане драстично.
Глава седемнадесета
„Когато бърнамският лес…“5
Огромните сребърни цветове се надигаха и се свиваха навътре, фунията в центъра им беше извърната навън и на изток, в една линия със слънцето. Там, на изток, беше и Голд. Изглеждаше невероятно близо. Мудният въртоп от урагани представляваше странна гледка: нереална и научно необяснима, но спираща дъха.
Клейв и Кара бяха сами. Огньовете бяха изгасени, хората за поддръжка отидоха да вършат друга работа.
— Знаеш ли закона за противодействието? — попита Шарманката.
— Не съм дете.
— Когато па̀рата изскочи от фунията, джунглата ще се задвижи в обратната посока. Това става, за да получи допълнителна влага от Мъгливия пръстен. Без нашата намеса… Цикълът трае двадесет години, май се възстановява някакво гориво.
— Значи затова са ви нападали безнаказано.
— Да. Но сега ще сложим край на това.
Цветовете се намираха под ъгъл от тридесет градуса спрямо вертикалата. Слънцето светеше право във фунията, към неговата светлина се прибавяше и тази на сребристите цветя, фунията блестеше ослепително.
— Сърцето на джунглата изстрелва па̀ра, когато слънцето грее право в цветовете — каза Кара. — Никак не е лесно да стане тогава, когато ние желаем това, но… Започвам да си мисля, че ще бъде точно днес.
Всичко стана така, сякаш се подчиняваше на командите й: от фунията се разнесе меко, но пронизително свистене, горещ въздух обля лицето на Клейв. Джунглата се разтърси, двамата бяха принудени да се вкопчат в зеленината с всички сили.
Облак гъста па̀ра скри слънцето, тялото на Клейв се разтърси, нещо започна да го притегля в небето.
— Действа! — възбудено извика той. — Не си представях, че… За колко време ще стигнем до дървото?
— За ден, а може би и по-малко… Бойците вече се събират.
— Какво? Защо не ми каза?
Разгневен и силно възбуден, Клейв се шмугна в зеленината, без да дочака отговора й. Господи, нима Кара възнамерява да го лиши от място в предстоящата битка? Но защо?
5
„… Макбет, не се страхувай, додето Бърнамският лес не тръгне към Дънсинейн…“ (Шекспир — Макбет, превод Валери Петров). — Бел.прев.