Айрис Йохансен
Вихрена страст
Пролог
Вазаро, Франция
12 юли 1978 г.
— Търсих те навсякъде. Защо се криеш посред нощ под дърветата? — Жак д’Аблер коленичи до момичето. — Трябваше да си отдавна в леглото, ma petite.
— Жак, той също е изчезнал — прошепна Кейтлин. — Той е взел със себе си медальона ми.
Мазолестата длан на Жак отмахна нежно косите от лицето й.
— Навярно някой ден ще ти го върне, малката ми.
— Не. Тичах след него до пътя, но той дори не се обърна. Мама ми каза, че вече не ни обичал… — Тя скри лице в рамото му. Каза, че нямало да се върне във Вазаро.
— Ела да те заведа в къщи. — Той се изправи, вдигна я на ръце и тръгна.
— Вярно ли е?
— Да, убеден съм, че е вярно, той няма да се върне.
— Но защо му е притрябвало да вземе със себе си моя малък Пегас? Аз толкова го харесвах… и той ми го беше подарил.
— Знам.
— Сложи верижката около шията ми и каза, че с нея съм изглеждала очарователна като мама. Знаех, че не е вярно, но… — Тя не можа да продължи мисълта си. Неудържим истеричен плач я задушаваше. — Извинявай — изрече тя с мъчително усилие. — Когато става дума за Пегас се държа твърде детински.
— На дванадесет години си още в правото си да се държиш като хлапе.
— Той обеща да ме вземе някога със себе си и да ми покаже истинския „Вихрен танцьор“ и ние…
— Шшт, не плачи. Утре ще отидем на полето и ти ще ми помагаш при брането на цветя. Е, ще ти хареса ли?
— Утре ще хода на училище — каза тя беззвучно.
— Това ще го уредя с майка ти.
— Жак, медальонът беше толкова красив.
— И цветята са хубави и ще бъдат винаги тук. Никой няма да ти ги отнеме.
— Никога ли?
— Докато се грижиш за тях, копаеш и плевиш, те ще съществуват за теб. — Той я хвана за ръката. — Хайде, нека да отидем в къщи. Тя тръгна с него.
— Той никога няма да ми покаже „Вихрения танцьор“… Това беше нагла лъжа, както толкова други неща.
Жак не отвърна нищо на думите й.
Ненадейно Кейтлин осъзна колко силно свиреха щурците и усети уханието, което земята и лавандулата отделяха над полето. Жак крачеше равномерно до нея, силен, могъщ и жилав като маслинените дървета наоколо. Усети, как я обля нещо топло, утешително и потисна болката и горестта, Вазаро още съществуваше и никога нямаше да я остави на произвола на съдбата. Изтри с опакото на ръката сълзите по бузите си.
— Може ли наистина утре да дойда с вас за брането на лавандула?
— Не знам какво ще правим без теб. — Той улови по-здраво ръката й. — Забрави този мухльо… твоя баща. Вазаро ще се оправи много добре без него. Ти също.
Трябваше да се оправят без него, защото нямаше да се върне.
И нейният красив златен Пегас нямаше да се върне.
— Когато ми даде медальона, каза, че бил много ценен — прошепна тя — Изглеждаше досущ като истинския „Вихрен танцьор“ и си помислих, че той има някакво особено значение. Когато ми го даде, се надявах…
— Е, какво си се надявала?
Беше се надявала подаръкът да означава, че баща й наистина я обича, че няма да я остави, че във Вазаро нещо ще се промени.
— Няма значение — каза тя само.
— „Вихреният танцьор“ няма магическа сила, Кейтлин.
— Не съм твърдяла такова нещо. — При все това тайно беше вярвала, че има наистина някаква магия. Затова, че нещастията я преследваха, не можеше да се обвини „Вихрения танцьор“.
Тъкмо с „Вихрения танцьор“ беше възможно всичко.
Глава първа
Сен Базил, Швейцария
14 юни 1991 година
Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ — тайнствени, загадъчни, нечовешки търпеливи — гледаха от черно-бялата снимка към Алекс Каразов.
Странното впечатление, че статуетката е като че ли жива, сигурно се дължеше на някаква измама на светлината, която обективът беше уловил. Алекс поклати глава. Невъзможно. Но сега вече разбираше колко мистериозна е фигурата и защо за нея се носеха толкова легенди. Книгата, която държеше в ръце, беше стара, повече от шейсетгодишна и снимката като че ли даже не представяше добре оригинала. Плъзна поглед по текста отдолу:
„Вихреният танцьор“ се смята за едно от най-ценните произведения на изкуството в света. Прочутите очи на „Вихрения танцьор“ са два съвършено еднакви смарагда с бадемовидна форма, всеки от които е 65,50 карата. Четиристотин четирийсет и седем диаманта украсяват основата на крилатата статуетка на Пегас.
В книгата си Факти й легенди за „Вихрения танцьор“, публикувана през 1923 г., Лили Андреас се позовава на исторически данни, които сочат, че статуетката е била притежание на Александър Велики по време на първия му поход в Персия през 323 г. пр.н.е., а по-късно е преминала в ръцете на Карл Велики. Книгата на Андреас стана обект на оживени научни спорове. Авторката твърди, че „Вихреният танцьор“ не само е бил притежание на някои велики исторически личности, но и решително е допринасял за техния възход или падение. Както древният произход на статуетката, така и нейната история навремето били оспорени от музейните експерти в Лондон и Кайро.