Катерина се огледа бързо и видя Лоренцо насреща си.
— Ти твърде добре знаеш кого търся, изчадие на сатаната. Къде са те?
— Лион и Санчия ли? Нямам никаква представа. Колко стотин стаи и стайчета има в този замък? Но където и да са, вече не ги застрашава опасността да ги смути някой. Лион е твой син и положително е взел мерки срещу тази възможност.
Катерина сви дланите си в юмруци.
— Ти видя ли ги, когато напуснаха залата?
— Успях да им хвърля един-два погледа, когато за миг свалих очи от тебе. Ах, впрочем ти танцуваш отлично moresca. Твоята енергия придава на стъпките една чудесна…
— Не биваше да танцувам. Трябваше да съм на тръни, след като съзрях какво се разигра между двамата в началото на вечерта.
— Наистина ли вярваш, че щеше да успееш да удържиш Лион? Ти просто имаше късмет, че не започна да действа по-рано. И двамата знаехме, че е само въпрос на време, докато се освободи от твоите окови. — Той се усмихна чистосърдечно. — Не, ти трябваше да сториш тъкмо това, което стори: да се смееш, да танцуваш и да ни ощастливиш със своята радост.
Тя го погледна слисано:
— Да ощастливявам ли?
Той самият изглеждаше изненадан.
— Това ли казах? Колко типично за мен. — Той се замисли. — Ала навярно това е най-близко до чувството, което изпитвах, като те съзерцавах.
Тя сбърчи недоверчиво чело.
— Искаш да отклониш вниманието ми, нали?
— Нима някога съм те лъгал?
— Не — каза тя бавно. — Никога.
— И никога няма да го направя. — Той се обърна. — А сега бих предпочел да се поразтъпча из твоята прекрасна градина. Искаш ли да ме придружиш или предпочиташ да хукнеш из замъка и да търсиш из всички стаи и стаички своя изчезнал хубостник? Няма да е от полза и освен това няма да ти подхожда.
Катерина хвърли колеблив поглед към препълнената зала.
— Никой няма да забележи липсата ти, докато музиката свири и виното се лее като река. Но на мен ти ще ми липсваш, ако не дойдеш, Катерина — завърши той тихо.
После се обърна и скоро изчезна в множеството.
Катерина стоеше като вкаменена. В залата ненадейно стана прекалено горещо, музиката беше прекалено шумна, компанията — толкова блудкава и отегчителна, че едва я издържаше.
Щеше да му липсва, ако не отидеше с него… Лоренцо досега не беше показвал, че компанията й означаваше толкова много за него.
Пробиваше си бавно път през залата, кимаше и се усмихваше и отново, и отново избягваше заобикаляше танцьорите, докато вървеше към градината, където я чакаше Лоренцо.
Лион сложи Санчия да седне, преди да се обърне и захлопне тежката дъбова врата. Дишащ на пресекулки, той се облегна на стената срещу нея.
— Dio, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Та ти си по-тежка, отколкото изглеждаш.
В началото тя го наблюдаваше удивено, а сетне избухна в непресторен смях. Такъв си беше Лион — прям и откровен в езика.
— Не трябваше да ме носите по тези безкрайни стъпала. Сигурно се намираме някъде под покрива на замъка.
— Правилно. — Той се обърна и залости вратата с резето. — Намираме се в кулата, в която се съхранява „Вихреният танцьор“. — Той се обърна и я погледна и изпитателно. — Боях се да не ти хрумне нещо, ако те оставех да изкачиш сама многото стъпала. — Той отиде при камината и коленичи там. За да запали нагласените цепеници. — Съжаляваш ли вече?
Сухите дървета се подпалиха и пламъците лумнаха нагоре чака, че широките очертани скули на Лион и проблясващите му тъмни очи се смекчиха в топлата светлина, тя си пое дълбоко дъх.
— Да съжалявам ли? Та аз нямах време да се опомня.
— Тъкмо това беше целта ми. — Той стана на крака и тръгна към нея. — И ще се погрижа така да бъде и по-нататък.
Стъписана, тя отстъпи крачка назад.
— Лион, това не е…
Ръцете му обхванаха бузите й, той повдигна лицето й, за да може да я гледа в очите.
— Довери ми се, cara.
В черния му поглед съзря пламъци, навярно отражението на огъня. Санчия усети как излъчващата се от него омая я правеше съвършено безпомощна.
— Нима е толкова трудно да ми се довериш?
— Да. Аз… струва ми се, че прекалено много пих.
— Не, ти не си пияна. — Устните му, леки като перце, се плъзнаха по слепоочието й. — In vino Veritas31.
Така ли беше наистина? Чувствата й представляваха същински хаос. Беше й горещо, беше възбудена и й се виеше свят като при moresca.
— Харесва ми роклята ти. Знаех си, че в този цвят ще изглеждаш чудесно. — Той я отмести малко от себе си и отстъпи крачка назад. — Нефритова дамо, да започваме ли нашата партия?
— Но вие винаги печелите.
— Този път не. — Той сви черния си велурен жакет и го хвърли настрана. — Този път има двама победители. Спомняш ли си още как настоях да се съблечеш в плевника?