Санчия забеляза, че в очите на Катерина блестят сълзи. В объркването си не знаеше какво да каже.
— Марко ви обичаше. Той обичаше всички.
— Да, но най-много обичаше Бианка. Не биваше да се опитвам да му отнема Бианка. Ала аз смятах, че така е най-добре. — Катерина затвори очи. — Сега не знам кое е най-доброто. Нищо вече не е ясно.
— Не, нищо не е ясно. Без „вече“. — Санчия улови Катерина за ръката.
Катерина потръпна конвулсивно и Санчия помисли, че ще издърпа ръката си. После обаче тя се отпусна към стената и хвана здраво пръстите на Санчия.
— Не е ли проява на егоизъм желанието ми да оплача сина си, когато толкова други се нуждаят от помощ? Но смъртта на един син заслужава да бъде оплакана. — Дълбока болка се изтръгна от гърдите й, когато извика с всички сили: — Марко!
Санчия усещаше как горещите й сълзи напират, а мъката по собствената й загуба заплашваше да я задуши. Раменете и потреперваха, тя започна неудържимо да хълца и хлипа, и да оплаква всички. Пиеро Бианка, Марко… и другите, чиито имена не знаеше.
Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ гледаха неподвижно към двете жени, които седяха прегърнати и споделяха болката си, докато не им останаха сълзи.
Когато на следващия ден се събудиха, Катерина и Санчия напуснаха стаичката в кулата и „Вихрения танцьор“, за да се изправят отново с лице в лице срещу Медуза.
Първата повеля на деня беше да се вземе вода от извора в лозята. Те впрегнаха кон пред някаква каруца и тръгнаха за града, като Катерина държеше юздите.
В Мандара цареше мъртвешка тишина. Конските копита чаткаха призрачно по калдъръма, когато каруцата се понесе по криволичещите улички към градските порти.
Само плъхове и птици населяваха улиците. Тук и там се виждаше да лежи мъртвец — проснат в канавката или пред входната врата на някоя къща. Санчия бързаше да извърне поглед особено когато чуеше хищното изшумоляване покрай трупа.
Градските порти зееха широко отворени. Жените минаха през тях и свърнаха на север, за да хванат най-късия път към лозята.
— Всичко изглежда запустяло — каза Санчия, когато стигнаха до огромната, иззидана от недялани камъни винарница. — Колко мъже работят в лозята?
— През това време на годината — само един или двама. За гроздобера стават много повече. — Катерина спря коня пред извора. — Хей, има ли някой тук? Леонардо! — извика тя високо.
Никакъв отговор.
— Изглежда ще трябва да се справим сами — заяви Катерина унило. Тя скочи от каруцата. — Надявах се, че ще имаме по-голям късмет. Без чужда помощ ще успеем да напълним само малките бъчви. — Тя се запъти към винарницата. — Почвай да носиш вода. Аз ще изтъркалям бъчвите навън, а ти ги пълни.
След като Санчия се приспособи към определен ритъм. Съвсем не беше трудно да се носи вода от извора и да се пълнят бъчвите. По-трудно стана, когато напълнените бъчви трябваше да се вдигат върху каруцата. Дори по-малките тежаха доста над сто фунта33. Изискваше се усилие, от което мускулите на двете жени скоро се схванаха. Когато най-сетне натовариха и последната бъчва, потта се стичаше от лицата им.
Катерина се облегна, съвсем останала без дъх, на каруцата.
— Cristo, колко се радвам, че се справихме! Никога не съм мислила, че водата може толкова… Погледни… какво ти има на ръката? Та тя кърви…
Санчия сведе очи към дясната си длан, върху която се виждаше малка кървяща драскотина.
— Не знам… трябва да съм се порязала на някоя бъчва. Навярно парче стъкло… ах, няма никакво значение.
Катерина свъси вежди.
— Как така да няма значение? Може да загнои. — Тя вдигна роклята си, за да откъсне парче плат от фустата. — Била съм свидетел как от парчета стъкло издъхват силни мъже. Да не искаш заради това да се озовеш на смъртния си одър… — Тя се втренчи слисано в Санчия.
Защото Санчия се смееше. Тя се смееше така неудържимо, че й се наложи да се хване с две ръце за каруцата, за да не падне.
— Катерина, та вие все пак не бихте могли… — Тя продължи неудържимо да се смее.
— Не виждам нищо смешно във всичко това.
— Катерина, ако умра, то ще е от чумата, а не заради някакво парче стъкло. Madre di dio34, може пък чумата да ме заобиколи!
Катерина си разтърка очите и сама избухна в неудържим смях.
— Да, чувала съм за такива случаи. — В следващия миг тя се смееше през сълзи. — Прости ми, не го направих нарочно. — Тя разтърси глава. — Едно парче стъкло. Света Дево, едно нищожно парче стъкло…
— Не бива да се смеем — едва успя да каже Санчия. — Наистина няма нищо комично в това. — Тутакси отново я разтърси кикот. — Защо не мога да спра?