И той се вгледа отново.
И видя как куполът от сребърна светлина се изду, разпростря се, за да обхване цялата вражеска сила — и се сгъсти, стана матово…
Последният К’риснан се вкопчи в ръката му.
— Чуй ме! Мощта му… Татко Сянка! Мощта му!
— Може ли да удържи? — изръмжа Ханради. — Може ли да удържи срещу ледериите?
Не видя отговор в кървясалите очи на К’риснан.
„Не може… тънко е… срещу онази нарастваща и нарастваща вълна…“
„Но… няма нужда да е по-голямо от това, нали? Поглъща ги всички.“
— Сигнал за щурм! — изрева той.
Широко отворени очи се впиха в Ханради, а той сочеше към купола искряща, ефирна и безплътна сила.
— Можем поне да се свием в сянката му! Хайде, напред! Всички!
Бийк7, който тогава имаше друго име, по-досадно име, си играеше през онзи следобед на пода на стария обор, където вече не ходеше никой друг и който бе много далече от останалите постройки на имението, достатъчно далече, за да може да си представи, че е сам в един изоставен свят. Свят без грижи.
Играеше си със захвърлените бучки восък, които събираше от купа смет под задната стена на голямата къща. Топлината на дланите му можеше да променя формата им, като магия. Можеше да извайва лица от тези парчета восък и да прави цели семейства, като онези семейства долу в селото, където момчета и момичета на неговите години работеха редом с родителите си, а когато не работеха, си играеха в горите и все се смееха.
Точно там го намери брат му. Брат му с тъжното лице, така различно от лицата, които правеше той. Пристигна, понесъл намотка въже, и застана току на зейналия вход, с широко разтворените и обрасли с бурени дървени врати.
Бийк, който имаше много по-досадно име тогава, видя на лицето на брат си внезапна тъга, която след това се отцеди и на нейно място се появи смътна усмивка, което бе облекчение, тъй като Бийк мразеше, когато брат му отидеше някъде, за да плаче. По-големите братя не трябваше никога да правят това, а щом като беше по-големият, ами, просто не трябваше никога да го прави.
След това брат му се приближи до него, все още с онази полуусмивка, и каза:
— Имам нужда да остана тук сам, мъничък. Вземи си играчките и се махни.
Бийк го зяпна, ококорил очи. Брат му никога не го молеше за такива неща.
— Не искаш ли да си играеш с мен?
— Не сега — отвърна брат му, а Бийк видя, че ръцете му треперят, което означаваше, че си е имал грижи в имението. Неприятности с мама.
— Ако си поиграем, ще ти стане по-добре — каза Бийк.
— Знам. Но не сега.
— После ли? — Бийк започна да събира восъчните си селяни.
— Ще видим.
Имаше решения, които не приличаха на решения. И избори, които можеха просто да попаднат на мястото си, когато всъщност никой не гледа, и така стояха нещата в детството, както и за възрастните. С восъчните селяни, сгушени в ръцете му, Бийк тръгна към изхода и навън под слънчевата светлина. Летните дни винаги бяха чудесни — слънцето бе достатъчно топло, за да накара селяните да плачат от радост, щом ги подредеше на стария граничен камък, който вече не разделяше нищо.
Камъкът беше на осемнадесет от малките крачки на Бийк, преобърнат в единия край на пътеката, преди тя да завие и да се спусне надолу към мостчето и потока, където живееха лещанки, докато потокът не пресъхна и те не измряха, защото лещанките можеха да дишат само във вода. Тъкмо подреди играчките си в редица, когато реши, че трябва да попита брат си за нещо.
Решения и избори, пропадащи.
Какво бе поискал да попита? Нямаше никакъв спомен за това. Споменът си беше отишъл, разтопил се беше в нищо. Онзи ден беше много горещ.
Като стигна до входа, видя брат си — седеше с провиснали колене на ръба на плевника. А после се плъзна и пропадна надолу към пода. Но не падна чак до долу. Въжето около врата му го задържа.
И тогава, щом лицето му посиня и очите му се опулиха, и езикът му се изплези, брат му затанцува във въздуха, зарита сноповете запрашена слънчева светлина.
Бийк затича към него — играта, която брат му си играеше с въжето, съвсем се беше объркала и брат му вече се давеше. Той прегърна ритащите крака на батко си и се опита с цялата си сила да го задържи нагоре.
И стоеше там, и навярно беше пищял, но може и да не беше, защото онова място бе изоставено, твърде далече от всеки, който можеше да се притече на помощ.
Брат му се опита да го изрита от себе си. Юмруците на брат му заудряха по главата на Бийк толкова здраво, че да го заболи, но не много, защото ръцете едва можеха да стигнат до него, той беше нисък и много по-мъничък от батко си все пак. И просто продължи да го държи.
Огън се разгоря в мускулите на ръцете му. В раменете му. Във врата му. Краката му се тресяха, защото трябваше да стои на пръсти — опиташе ли се да спусне ръцете си по-надолу, много под коленете на батко си, тогава брат му просто огъваше тези колене и започваше отново да се дави.