Жан-Люк погледна още веднъж надвисналата грамада и потръпна. Тя можеше да стои там със седмици, но можеше да падне и всяка секунда. Небето над планината беше синьо и кристалночисто, но слънчевите лъчи не топлеха.
— Скот, остани тук и нека моторът да работи на малки обороти — извика той на Гавалан и пое тромаво през дълбокия сняг.
Фургонът на Марио Джинепа беше топъл и неуютен. Навсякъде бяха разхвърляни карти и диаграми, омазнени работни дрехи, груби ръкавици и предпазни каски. Това беше неговият офис и същевременно спалня. Той самият лежеше на леглото, напълно облечен, беше свалил само ботушите си. Беше висок и слаб четиридесет и пет годишен мъж с огромен нос, който обикновено беше зачервен от престоя на открито, но сега беше блед и някак странно издължен. При него стоеше заместник-бригадирът на втората смяна Енрико Банастазио, дребен чернокос мъж с черни очи и слабовато лице.
— А, Жан-Люк, радвам се да те видя — уморено промълви Джинепа.
— Аз също, mon ami — отвърна Жан-Люк, хвърли му загрижен поглед и разкопча пилотското си яке. Джинепа беше началник на „Белисима“ вече две години — дванадесет часа на работа, дванадесет почивка, два месеца на площадката, два месеца отпуск. За това време беше успял да разработи три петролни кладенеца с висок дебит, готвеше се да пусне в експлоатация и четвърти. — Като те гледам, плачеш за болницата в Шираз.
— Това не е толкова важно, по-добре да помислим за тая снежна грамада над главите ни… Аз…
— Трябва да се евакуираме и да оставим това stranzo11 в ръцете на Бога! — изрази категорично мнението си Банастазио.
— За Бога, Енрико! — раздразнено рече Джинепа. — Пак ти казвам, че можем да помогнем на Бога, ако Жан-Люк се съгласи да подаде ръка. Пиетро е съгласен… нали, Пиетро?
— Да — обади се от прага Пиетро и продължи да премята в устата си клечка за зъби. — Жан-Люк, аз съм израснал в италианските Алпи, в Аоста, познавам добре планините и лавините…
— Затова си толкова откачен! — вметна Банастазио.
— Що не се шибаш? — небрежно отвърна Пиетро и направи изразителен жест с пръст. — С твоя помощ лесно можем да изместим оня куп, Жан-Люк.
— Какво искате да направя?
— Ще вземеш Пиетро и ще се вдигнеш във въздуха, посока върха, северно от него — започна Джинепа. — Той знае къде точно трябва да хвърли снопче динамит, за да предизвика лавина в безопасна за нас посока.
— Ще видиш как всичкият този сняг ще изчезне! — ухили се щастливо Пиетро.
— Стига глупости! — намеси се Банастазио. — Това е страшно рисковано! Първо трябва да се евакуираме, а после пробвайте проклетия си динамит колкото щете!
Лицето на Джинепа се разкриви от болка, ръката му неволно се протегна към лявата страна на гърдите.
— Ако се евакуираме, трябва да прекратим работа, а това е…
— Какво е? Прекратяваме работа и толкоз! Ако не ти пука за твоя живот, помисли за другите! Пак повтарям, трябва незабавно да се евакуираме! А после динамита. Нали така, Жан-Люк?
— Така наистина е по-безопасно — отвърна внимателно Жан-Люк. Не искаше да разгневи болния си колега. — Казваш, че познаваш лавините, Пиетро… Тази колко време още ще се задържи?
— Подушвам, че може да се срине всеки миг. Отдолу вече се появиха пукнатини. Утре, а може би още тази вечер. Зная къде да я гръмна, за да останем непокътнати. — Очите му се насочиха към Банастазио и той заядливо добави: — Мога да го направя, независимо от мнението на това лайно!
Банастазио се изправи.
— Жан-Люк, моята смяна незабавно се евакуира, независимо от решението ви!
Джинепа изчака вратата да се захлопне зад гърба му и се размърда в леглото.
— Жан-Люк, вземи Пиетро и отивайте. Веднага!
— Първо ще евакуираме всички на сондаж „Роза“, като започнем с теб — твърдо отвърна Жан-Люк. — После ще хвърлим динамита. Ако се получи — продължаваме работа, ако не — на „Роза“ има достатъчно място да ви настаним временно заедно с всичките ви такъми. Всяка смяна има по девет човека, освен това имате шест-седем иранци, които работят в кухнята, нали?
— Така е, но пак ти казвам, че няма нужда да се евакуираме — изтощено повтори Джинепа.
Жан-Люк се обърна към Пиетро и заповяда:
— Кажи на хората да си вземат само най-необходимото и да бъдат готови!
Пиетро се поколеба и погледна Джинепа:
— Да или не?