Два дни нямаше нито пристигащи, нито заминаващи самолети. Тълпите се разпръснаха. Имаше и останали. После някои от ръководителите на полети се върнаха на работа и всичко започна отново. Слухове за пристигащи самолети. Втурване към летището за гарантираното място, което никога не беше гарантирано, отново обратно в Техеран, петстотин души пред теб на опашката за такси — повечето таксиметрови шофьори стачкуваха — накрая обратно в хотела, хотелската ти стая отдавна дадена на друг, всички банки затворени и никакви пари, за да напълниш вечно протягащите се ръце.
Накрая всички чужденци, които искаха да напуснат, си отидоха. Останаха онези, които искаха да продължат бизнеса си, да обслужват нефтените полета, самолетите, строителството на ядрените и химическите заводи, танкерите и да защитят гигантските си инвестиции, нали държаха печалбите си ниски, особено ако бяха американци. Нали Хомейни беше казал: „Ако чужденците искат да напуснат, нека напуснат; американският материализъм е големият Сатана…“
Макайвър залепи слушалката до ухото си, понеже звукът отслабна. Страхуваше се, че връзката ще се разпадне.
— Да, Джордж. Какво каза?
— Тъкмо казвах, че според нас всичко ще се уреди — продължи Толбът. — Няма място по света, където всичко се проваля. Неофициален източник ни каза, че вече е уредено шахът да абдикира в полза на сина си Реза — компромис, за който се застъпва правителството на Нейно Величество. Преходът към конституционно правителство може да мине с малко сътресения, но няма защо да се тревожим. Съжалявам, но трябва да свършвам — съобщи ми какво сте решили и…
Телефонът заглъхна. Макайвър изруга, натисна вилката и съобщи на Джени и Чарли какво беше казал Толбът. Джени се усмихна мило.
— Не ме гледай, отговорът е не. Съг…
— Но, Джен, Тол…
— Съгласна съм, че другите трябва да се евакуират, но аз ще остана. Храната е почти готова.
Тя се върна в кухнята и затвори вратата, прекъсвайки всички аргументи.
— Ще си замине, по дяволите, и точка по въпроса — изруга Макайвър.
— Моята годишна заплата ми подсказва, че няма да го направи, докато не тръгнеш с нея. Защо, за Бога, не си отидеш? Мога да се грижа за всичко.
— Не, благодаря, но не. — Макайвър се усмихна в полумрака. — Всъщност сякаш сме се върнали във войната, нали? Обратно в неизвестността. Няма за какво да се тревожим, освен да свикваме да се грижим за войските и да се подчиняваме на заповедите. — Той погледна Петикин, мъчеше се да си припомни базата в Бандар-е Делам. — Познаваше ли убития американец Стансън?
— Не. А ти?
— Да. Обикновен човек, управител на „Екс Текс“. Срещал съм го веднъж. Имаше някаква история, че е агент на ЦРУ, но мисля, че беше само слух. — Макайвър се намръщи срещу чашата си. — Толбът беше прав за едно нещо: големи късметлии сме, че сме британци. Тежко на янките. Не е честно.
— Да, но ти си покрил нашите колкото е възможно по-добре.
— Надявам се.
Когато шахът избяга и започна насилието, Макайвър беше издал британски лични карти на всички американци. Номерът щеше да мине, освен ако Зелените ленти, полицията или САВАК не решеха да ги сверят с лицензите им. Според иранските закони всеки чужденец трябваше да има валидна виза, която трябваше да бъде анулирана, преди да напусне страната, валидна лична карта, в която да се указва принадлежността му към дадената компания, а всички пилоти — валиден за годината ирански бревет6. За още по-сигурно Макайвър им бе осигурил фирмени лични карти, изработени и подписани от шефа на иранските им партньори в Техеран генерал Валик. Досега нямаше проблеми. На американците Макайвър беше казал: „По-добре ще е да показвате тези, когато е необходимо“ и беше издал заповед за целия персонал да носят фотографиите и на шаха, и на Хомейни. „Внимавайте да покажете тази, която трябва, ако ви спрат!“
Петикин безуспешно се опитваше да извика Бандар-е Делам по радиостанцията.