— Да. Няма ли да пийнете нещо? Съжалявам, че нямаме вино. Уиски?
Той го предложи с половин уста, защото му беше останало само три четвърти бутилка.
— Не, благодаря, братко — отговори Жан-Люк, облече се, погледна се в огледалото и отбеляза, че изглежда все така енергичен, и си помисли за касите с вино и тенекиите със сирене — беше имал съобразителността да нареди на съпругата си да ги складира в апартамента им.
— A bientot14, ще ти донеса вино.
— Чарли — Саяда не беше спряла да ги наблюдава внимателно още от включването на радиостанцията, — за какво бягство на хеликоптер говореше Фреди?
Петикин сви рамене.
— Носят се какви ли не слухове за какви ли не бягства по суша, море и въздух. И винаги се твърди, че в тях участвуват и „европейци“ — отговори той. Надяваше се, че думите му звучат убедително. — За всичко нас обвиняват.
„А защо не, вие сте виновните — помисли си Саяда Бертолин без злоба. От политическа гледна точка тя се радваше, че те са под напрежение. Но що се касаеше до самата нея като човек — никак не й беше драго. Тя много харесваше и двамата, както и повечето от пилотите, особено Жан-Люк, който я изпълваше с удовлетворение и постоянно я забавляваше. — Имам късмет, че съм палестинка, както и коптска християнка. С древно потекло съм. Това ми дава сили, които им липсват на тях, дава ми съзнание за произход от библейски времена, разбиране за живота, до което те никога не биха достигнали, а също така и способността да разграничавам политиката от приятелството и леглото — дотолкова, доколкото това е необходимо и разумно. Че нима ние не сме изкарали тридесетвековно обучение за оцеляване? Нима Газа не е била основана преди три хиляди години?“
— Носят се слухове, че Бахтияр се е измъкнал от страната и е избягал в Париж.
— Не вярвам, Чарли — каза Саяда. — Но има други, на които вярвам. — Направи й впечатление, че той не й отговори за исфаханския хеликоптер. — Изглежда, че вашият генерал Валик и семейството му са избягали, за да се присъединят към другите съдружници на „Иран Хеликоптърс“ в Лондон. Говори се, че са успели да отмъкнат милиони долари.
— Съдружници! — презрително изпръхтя Жан-Люк. — Крадци са всичките, било тук, било в Лондон, и всяка година става все по-лошо.
— Не всички са лоши хора — реагира Петикин.
— Тези кретени ви изсмукват соковете, Саяда — продължи Жан-Люк. — Удивен съм, че Гавалан ги пуска да се измъкнат така лесно.
— Хайде-хайде, Жан-Люк — възрази Петикин. — Той се бие за всеки сантиметър.
— За всеки наш сантиметър, стари приятелю. Ние сме тези, които летим, а не той. А колкото до Валик… — Жан-Люк небрежно сви рамене… — Ако бях богат иранец, щях още преди месец да изчезна с всичко, което мога да отмъкна. От много време е ясно, че шахът изтърва управлението на страната. Сега в нея избухна Френската революция и навсякъде царува Терорът, но ги няма нашият стил, ум, цивилизовано наследство или обноски. — Той поклати глава с погнуса. — Такава загуба на сили! Като си помислиш за вековете обучение и блага, които ние, французите, сме вложили, за да помогнем на този народ да изпълзи от тъмното средновековие, а какво е останало в главата му? Та те дори не знаят как да направят един хубав хляб!
Саяда се засмя, повдигна се на пръсти и го целуна.
— Жан-Люк, обичам те, и теб, и увереността ти. А сега, мили мой, трябва да вървим, имаме да свършим много неща!
Те излязоха, а Петикин отиде до прозореца и се загледа в покривите на къщите. В Джалех тук-там избухваха престрелки, имаше и дим. Пожарът не беше от най-големите, но беше сериозен. Вятърът разпръскваше пушека, по склоновете на планините се спускаха облаци. От прозорците лъхаше студ, но первазите имаше лед и сняг. Долу по улиците гъмжеше от Зелените ленти. Ходеха или се возеха в камиони. Ето, че и муезините от всички минарета започнаха да призовават за следобедната молитва.
Изведнъж го обзе страх.
В Министерството на авиацията: 5,04 следобед.
Дънкан Макайвър седеше отегчено на един дървен стол в ъгъла на препълнената приемна на заместник-председателя. Беше му студено, беше гладен и раздразнен. Погледна часовника си и видя, че чака вече цели три часа.
Из стаята се бяха разположили още десетина души, между които имаше иранци, няколко французи, американци, англичани и един кувейтец, облечен в галабия, дълга арабска роба и покривало на главата. Преди няколко минути европейците учтиво прекъснаха разговорите си, когато в отговор на призивите на муезините мюсюлманите коленичиха с лице към Мека и изпълниха следобедната си молитва. Тя беше кратка и свърши бързо, след което разпокъсаните разговори се подновиха — никога не бе разумно да се обсъжда нещо важно в правителствено учреждение, особено днес. В стаята ставаше течение и въздухът беше мразовит. Всички бяха с палта, всички бяха еднакво отегчени, някои стоически търпяха, други скърцаха със зъби, защото също като Макайвър отдавна бяха просрочили часовете за срещите си.