Подготвяше сделката постепенно още преди да замине в коледна ваканция. „Докато другите бяха като коне с капаци — засмя се ликуващо той, — аз изпреварих в играта. Е, разбира се, имам огромно предимство над останалите. Нали съм французин.“
Продължи щастливо да подрежда багажа си. Новият собственик беше също французин, стар негов приятел от посолството, който от седмици срочно и отчаяно се нуждаеше от добре обзаведена гарсониера за своята непълнолетна грузинско-черкезка любовница, която се кълнеше, че ще го напусне, ако не й намери отделна квартира, докато накрая той отстъпи. „Жан-Люк, мой най-скъпи приятелю, нека да я наема за една година, за шест месеца, за три — казвам ти със сигурност, че скоро единствените европейци, които ще живеят тук постоянно, ще бъдат дипломатите. Не казвай на никого, но го знам от най-високопоставен, достоверен източник от поверителните ни контакти с Хомейни и министерството! Честно казано, знаем всичко, което става — нали много от най-близките ми сътрудници са френско говорящи или възпитаници на френски университети! Моля те, умолявам те, аз просто съм длъжен да удовлетворя желанията на светлината на моя живот.“
„Бедният ми стар приятел — помисли си тъжно Жан-Люк. — Слава Богу, че никога няма да ми се наложи да правя метани на жена — какъв късмет имаше Мари-Кристин, че се омъжи за мен, човека, който може мъдро да пази нейното щастие и богатство.“
Последните предмети, които прибра, бяха самолетните му прибори и половин дузина слънчеви очила. Всичките си дрехи бе подредил в един заключен шкаф. „Естествено компанията ще ме обезщети и ще си купя нови. Кому са нужни стари дрехи?“
Вече беше приключил, всичко беше чисто и подредено. Погледна часовника — цялата операция му беше отнела само двадесет и две минути. Чудесно. „Ла Дусе“-то в хладилника беше изстудено, тъй като фризерът все още работеше въпреки спиранията на тока. Той отвори бутилката и го опита. Прекрасно. Три минути по-късно се чу чукчето на външната врата. Идеално.
— Саяда, cheri, колко си красива! — каза той топло и я целуна, но си мислеше: „Никак не изглежда добре, уморена е и е изтощена“. — Как си, cheri?
— Простудих се, нищо особено — отвърна тя. Тази сутрин беше забелязала в огледалото тревожните бръчки и тъмните кръгове под очите си, а знаеше, че и Жан-Люк ще ги забележи. — Нищо особено и вече се оправям. А ти, cheri?
— Днес съм много добре, но утре? — Той вдигна рамене, помогна й да си съблече палтото, вдигна я на ръце с лекота и потъна в прегръдките й на дивана. Тя беше много красива и му беше мъчно, че я напуска. И Иран. „Като Алжир“ — помисли си той.
— За какво си мислиш, Жан-Люк?
— За шестдесет и трета година, когато ни изхвърлиха от Алжир. В известен смисъл точно както от Иран. Гонят ни по същия начин. — Той усети, че тя се размърда в ръцете му. — Какво има?
— Светът е толкова ужасен понякога. — Саяда никога не му беше разказвала за истинския си живот. — Толкова несправедлив — продължи тя, отвратена от спомена си за войната в Газа през шестдесет и седма и за смъртта на родителите си, после бягството — нейната история много приличаше на неговата — и най-вече катастрофата с убийството на Тимур и онези. Започна да й се повдига, като си представи малкия Ясар и това, което щяха да направят с него, ако тя не се държеше както трябва. „Само ако можех да разбера кои са те…“
Жан-Люк наливаше от виното, което беше поставил на масичката пред тях.
— Не е хубаво да сме толкова сериозни, cheri. Нямаме много време. Sante!29
Виното беше студено, имаше изтънчения вкус на марковите вина.
— Защо? Няма ли да постоиш?
— Трябва да тръгна до един час.
— За Загрос ли?
— Не, cheri, за летището, а после към Ковис.
— Кога ще се върнеш?
— Няма да се върна — каза той и почувствува как тя настръхна. Но той я държеше здраво и след минута тя отново се отпусна, а той продължи — никога не бе имал причина да не й се доверява безусловно. — Между нас казано, Ковис е временна спирка. Ние се изтегляме от Иран, цялата компания — очевидно е, че сме нежелани, не можем вече да работим свободно, не ни се плаща. Бяхме изхвърлени от Загрос… един от механиците ни беше убит от терористи преди няколко дни, а на младия Скот Гавалан му се размина на милиметри. Така че се оттегляме. C’est fin30.