— Кога?
— Скоро. Не знам точно.
— Ще… ще ми липсваш… ще ми липсваш, Жан-Люк — прошепна тя и се притисна още по-силно към него.
— И ти ще ми липсваш, cheri — каза той нежно, забелязвайки мълчаливите сълзи, рукнали по бузите й. — Докога ще останеш в Техеран?
— Не знам. — Тя се опита да прикрие мъката в гласа си. — Ще ти дам един адрес в Бейрут, те знаят къде да ме намерят.
— Ти пък можеш да ме намериш чрез Абърдийн.
Седяха на дивана, тя се бе отпуснала в ръцете му, часовникът на камината тиктакаше (обикновено толкова меко, а сега толкова шумно!), и двамата усещаха отлитащото време и наближаващия не по тяхно желание край.
— Хайде да се любим — прошепна тя, въпреки че не й се искаше, но знаеше, че той го очаква от нея.
— Не — каза той галантно, правейки се на силен за двама, убеден, че тъкмо легло очаква тя от него; а после щяха да се облекат и да бъдат разумни като французи, приключили любовната си история. Той погледна часовника — оставаха четиридесет и три минути.
— Не ме ли желаеш?
— Повече от всякога! — Ръцете му обхванаха гърдите й, а устните му се плъзнаха леко по врата й. Той усети лекия й приятен парфюм. Беше готов да започне.
— Радвам се — прошепна тя със същия сладък глас. — Радвам се, че и ти каза „не“. Желая те за часове, любими, не за минути, не сега. Бързането ще развали всичко.
За момент той се смути — не беше очаквал този гамбит в играта, която играеха. Но сега, когато вече беше казано, той също беше доволен. „Колко смело от нейна страна — да се откаже от такова удоволствие — помисли си той с дълбока любов. — Много по-добре е да си спомним славните стари времена, отколкото да се премятаме забързано в леглото. Това несъмнено ми спестява много пот и усилия, а аз не проверих има ли изобщо топла вода. Сега можем да си седим, да си бърборим и да се наслаждаваме на виното, да си поплачем и да бъдем щастливи.“
— Да, съгласен съм, аз също се чувствам така. — Устните му отново докоснаха врата й. Почувствува, че тя трепна, и за момент се изкуши да я възбуди, но реши да не го прави. „Бедничката ми, защо да я измъчвам!“
— Как така заминавате всички, мили?
— Ще отлетим всички заедно. Искаш ли вино?
— Да, да, моля те, толкова е хубаво! — Тя отпи от виното, изтри сълзите по бузите си и се разбъбри. Саяда се опитваше да разбере как ще стане това извънредно „изтегляне“. „Ще бъде много интересно и за тях, и за гласа, може би дори ще ми се удаде възможност да разбера кои са те. Докато не узная, не мога да предпазя сина си. О, Боже, помогни ми да ги притисна в ъгъла.“
— Толкова те обичам, cheri — прошепна тя.
На летището в Техеран: 6,05 сутринта.
Джони Хог, Петикин и Ногър се бяха вторачили с безизразни погледи в Макайвър.
— Значи оставаш. И няма да тръгнеш с нас? — заекна Петикин.
— Да. Казах ви вече — отсече Макайвър. — Утре трябва да придружа Киа до Ковис. — Те стояха до колата му на паркинга, далеч от чужди уши, 125 беше на перона, работниците товареха последните сандъци, неизбежната група Зелени ленти ги наблюдаваше. И някакъв молла.
— Никога досега не сме виждали този молла — отбеляза Ногър нервно, макар че също като другите се опитваше да скрие безпокойството си.
— Добре. Готови ли са всички останали да се качат на борда?
— Да, Мак, с изключение на Жан-Люк. — Петикин не беше много сигурен. — Не мислиш ли, че е по-добре да рискуваш и да зарежеш Киа?
— Това наистина ще бъде лудост, Чарли. Няма защо да се тревожите. Ще уредите всички сметки на летището в Ал Шаргаз с Анди. Аз ще бъда там утре. Утре ще се кача на 125 в Ковис заедно с останалите момчета.
— Но, за Бога, те всички имат разрешения, а ти нямаш — каза Ногър.
— За Бога, Ногър, никой няма разрешение! — засмя се Макайвър. — Как, по дяволите, можем да сме сигурни за момчетата от Ковис, докато не излетят и не напуснат въздушното пространство на Иран? Не се тревожете. Преди всичко трябва да изпълним тази част от шоуто в небето. — Той погледна към таксито, което спираше. Жан-Люк слезе от него, даде на шофьора другата половина от банкнотата и тръгна бавно, носейки куфара си.
— Alors, mes amis — каза той с доволна усмивка. — Са marche?31