„Колко ли такива хора са излезли и от родното ми място?“
Беше роден в малко селце близо до Плауен, на крачка от границата с Чехословакия. Сега то беше в чертите на ГДР. През четиридесет и пета беше на дванадесет години, а брат му — шестнадесетгодишен юноша — вече беше войник. Военните години не бяха лоши за него, малката му сестричка и майка му, просто защото на село имаше какво да се яде. Но през четиридесет и пета взеха това, което можеха да носят на ръце, и напуснаха малката си къщичка, уплашени от настъпващите съветски войски. Станаха микроскопична частица от огромния поток бежанци, устремил се на запад — два милиона души от Прусия, други два от север, още четири от централната част на страната и два от южните провинции. Към този поток се вливаха милиони чехи, поляци, унгарци, австрийци, българи — безчислени емигранти от цяла Европа, които се бореха да останат живи, да оцелеят.
„Да, да оцелеят“ — помисли си той. Той си спомняше как премръзнали, уморени и почти смазани отидоха с майка му до едно сметище близо до Нюрнберг. Селата бяха опустошени от войната и даже градовете разрушени, майка му бе обезумяла да намери чайник — бяха откраднали техния през нощта, а бе невъзможно да купят даже ако имаха пари. „Трябва да имаме чайник, за да преваряваме водата, или всички ще умрем, ще хванем тиф или дизентерия! Не можем да живеем без преварена вода“ — беше извикала тя. Така че той тръгна с нея, облян в сълзи, убеден, че само си губят времето, но все пак бяха намерили един чайник. Беше стар и очукан, с огънат чучур и разхлабена дръжка, но имаше капак и не течеше. Сега чайникът беше чист и лъснат, стоеше на почетно място върху камината в кухнята на селската им къща близо до Фрайбург в Блек Форест, където бяха жена му, синовете и майка му. И един път годишно, навръх Нова година, майка му правеше чай в този чайник. А когато той си беше вкъщи, се смееха заедно, той и тя. „Ако повярваш достатъчно силно, сине, и опиташ — казваше винаги тя, — ще намериш своя чайник. Не забравяй никога, че ти го намери, не аз.“
Внезапно се чуха предупредителни викове. Той се обърна и видя три военни камиона да минават бързо през портала: единият караше с пълна скорост към кулата, а другите два — към неговите хангари. Камионите спряха и от тях се изсипаха революционери от Зелените ленти, разпръснаха се по цялата база. Двама мъже тръгнаха към него с насочени оръжия, викаха на фарси, който той не разбираше, а другите започнаха да обкръжават хората му в хангара. Вцепенен, той вдигна ръце, сърцето му биеше лудо от ненадейното нападение. Две Зелени ленти, брадати, потни от възбуда и страх, натикаха дулата на пушките си в лицето му и Руди трепна.
— Аз не съм въоръжен — изпъшка той. — Какво искате? А?
Никой не му отговори, просто продължиха да го заплашват. Зад тях виждаше хората си — избутваха ги от фургоните на площадката. Други нападатели се качваха в хеликоптерите, претърсваха ги, небрежно преобръщаха приборите, един изхвърли грижливо сгънатата спасителна жилетка от джоба на седалката. Яростта му надделя над ужаса.
— Хей, Sie verrukten Dummkopfe — извика Руди. — Lassen Sie meine verruckten Flugzeuge allein10! — И без да си дава сметка, той разблъска пушките и се втурна към хеликоптерите. За момент изглеждаше, че двамата иранци ще го застрелят, но те просто хукнаха след него, настигнаха го и го обърнаха към себе си. Единият вдигна пушката, за да го удари с приклада по лицето.
— Стой!
Мъжете замръзнаха.
Онзи, който извика командата на английски, беше на тридесет и няколко години, добре сложен, с груби дрехи, със зелена лента на ръкава, набола брада, тъмна чуплива коса и тъмни очи.
— Кой е дежурният?
— Аз! — Руди Луц освободи ръцете си. — Какво правите тук? Какво искате?
— Превземаме тази база в името на исляма и революцията. — Английският на непознатия беше почти без акцент. — Колко войска има тук, колко въздушен персонал?
— Николко. Няма войска — няма го персоналът от кулата, само ние сме — отвърна Руди, опитвайки се да си поеме дъх.