Някои от картините по стените бяха в рамки. Вероятно тях той възнамеряваше да изложи. Обор в зимна буря. С какво се отличаваше тази картина? Вдигнала глава кошута, готова да побегне в гората. Теле до майка си. Поля от люцерна с нацъфтели сини цветя в очакване на косачите. Богомолци, отправили се към църквата за черкуване. Главната улица на Гранайт Плейс, излъчваща ведрина и вечно спокойствие.
Макар и за миг, изтънчената красота на колекцията изпълни Джени с чувство на покой и блаженство.
Накрая се надвеси над най-близката купчина платна без рамки. Обзе я ново възхищение. Огромният талант на Ерих, способността му да рисува еднакво добре и пейзажи, и хора, и животни, и пищността на лятната градина със старомодната детска количка, и…
Точно тогава тя го видя. Несъзнателно започна да прехвърля едно след друго платната от купчината, скиците. Изтича до стената, заснова като щура от картина към картина. Очите й се разшириха от недоумение. Без да съзнава какво върши, тя се блъсна в стълбата, която водеше към тавана, и се втурна нагоре. Там, където таванът се докосваше до покрива на хижата, Джени наведе глава, за да прекрачи е помещението.
Когато изправи ръст, едно кошмарно видение в ярки цветове връхлетя в полезрението й. Изплашена до смърт, тя видя образа си. Огледало ли бе това?
Не. Нарисуваното лице не помръдна, когато Джени се доближи. Дрезгавата светлина от страничното прозорче си играеше върху платното, хвърляйки сенки като витаещ дух.
Остана като вцепенена пред платното, неспособна да откъсне очи от него, поглъщайки всеки уродлив детайл. Чак дъхът й секна. Миг след това от гърлото й се откъсна неистов писък…
Свръх сили тя разтвори вкочанените пръсти на ръката си, сграбчи платното и го изтръгна от стената.
Секунди по-късно, стиснала картината под мишница, Джени се отдалечаваше на ските си от хижата. Вятърът, още по-силен, запушваше устата й, отнемаше дъхай, заглушаваше писъка й.
— Помощ! Помогнете ми! — пищеше тя.
Вятърът като с камшик пропъждаше вика от устните й и го пръсваше из тъмната гора.
Глава 1
Изложбата от картини на Ерих Крюгер, новооткрития талант от Мидуест, очевидно имаше зашеметяващ успех. Приемът за критиците и специалните гости започна в четири, но през целия ден в галерията не секна потокът от любители, привлечени от „Спомен за Каролайн“, великолепна маслена картина, която изложиха на витрината.
Джени сновеше между критиците, представяйки Ерих на всеки поотделно, бъбреше с колекционерите, без да изпуска от погледа си сервитьорите. Те трябваше да минат между гостите с подноси с ордьоври и шампанско.
Щом отвори очи сутринта, тя разбра, че денят й ще бъде труден. Бет, обикновено отстъпчива, отказа да тръгне за детската градина. Тина, която пет-шест пъти се буди през нощта, измъчвана от кътниците си, хленчеше капризно. Снежната виелица в новогодишната вечер превърна Ню Йорк в кошмар от объркано движение и купища хлъзгав, черен от сажди сняг по тротоарите. Докато остави децата в градината и си проправи път през града, тя закъсня почти с час за работа. Мистър Хартли бе обезумял.
— Всичко върви наопаки, Джени. Още нищо не е приготвено. Предупреждавам те — трябва ми човек, на когото да разчитам.
— Извинете — смотолеви Джени, тръскайки палтото си в преддверието. — Кога очаквате мистър Крюгер?
— Около един. Представяш ли си, три от картините му едва сега пристигнаха.
Когато бе разстроен, дребничкият шестдесетгодишен мъж изглеждаше в очите на Джени като седемгодишно хлапе. И сега устните му потрепваха, мръщеше се…
— Всичко е тук, нали? — заутешава го тя.
— Да, да, но когато мистър Крюгер ми позвъни миналата нощ и го попитах дали е изпратил трите си картини, той побесня от яд при мисълта, че ще се изгубят. Настоя на витрината да поставя онази с образа на майка му, въпреки че не се продава. Джени, повярвай ми, сякаш ти си позирала за картината!
— Само че не съм.
Джени едва устоя на желанието си да потупа леко по рамото мистър Хартли и да му каже: „Всички картини са получени. Нека сега да ги закачим на стената.“
Набързо се зае с аранжировката им, групирайки ги на маслени, акварели, рисунки с перо и с въглен.
— Имаш око, Джени — рече мистър Хартли с грейнало лице, когато и последната картина бе поставена на мястото й. — Знаех си, че ще се справим.
„Особено ти“ — мислеше си Джени, сподавяйки въздишката си.
Отвориха галерията в единадесет. Пет минути по-късно „Спомен за Каролайн“ бе поставена на мястото й, а под нея грижливо изписани букви в кадифена рамка гласяха: