„Знаехте ли, че съпругата ви е в контакт с бившия си мъж?“
Ерих отговори точно, претегляйки всяка дума, без да влага чувство. Джени го наблюдаваше от първия ред. Дори за секунда той не я погледна. Ерих, който мразеше да говори до телефона, Ерих, който беше един от най-потайните хора, които познаваше, който се бе отчуждил от нея, защото се разстрои от телефонния й разговор с Кевин и от срещата й с него.
Разпитът привърши. Официалното становище бе смърт от удавяне. Но когато Джени напусна съда, тя знаеше какво говорят хората за нея. Най-малкото бе, че се е виждала тайно с бившия си съпруг. А най-лошото — че тя го е убила.
В трите седмици, последвали разпита, двамата с Ерих се хранеха мълчаливо — ако той заговореше, правеше го с момичетата. Само свръхчувствително ухо можеше да долови напрежението между двамата. Когато приспиваше децата, тя никога не беше сигурна дали той ще остане в къщата. Чудеше се къде отива. В хижата ли? Или у приятели? Не смееше го пита. Останеше ли да спи в къщата, отиваше спалнята на баща си, която не беше използвана от години.
Нямаше с кого да сподели болката си. Нещо й подсказваше, че той ще преодолее себе си. Имаше мигове, когато я гледаше с такава нежност, че Джени едва се сдържаше, да не го прегърне, беше готова да го моли да й повярва.
Тихо оплакваше Кевин. Можеше да постигне толкова много, беше надарен. Ако си бе наложил, ако не се забъркваше в женски истории, ако пиеше по-малко.
Но как е попаднало палтото й в колата?
Една вечер тя слезе долу и завари Ерих да пие кафе.
— Джени, трябва да поговорим.
Без да знае какво изпитва — облекчение или тревога, — тя седна до него. Беше си облякла нощницата и пеньоара, който Нана й бе подарила. Наблюдаваше внимателно Ерих.
— Това червено много ти отива на косата. Тъмен облак над аленочервено. Символично, нали?2 Като тъмни тайни в душата на грешница. Затова ли си се облякла така?
Ето какво ще обсъждат.
— Сложих си пеньоара, защото в момента ми е студено.
— Много ти отива. А може би очакваш някого? „Странно, въпреки всичко изпитвам жал към него. Кое всъщност му е причинило по-голяма болка — неочаквано си помисли тя, — смъртта на Каролайн или фактът, че тя се е канела да го напусне?“
— Никого не очаквам, Ерих. Ако не ми вярваш, защо не останеш довечера, за да се убедиш сам?
Би трябвало да се обиди и да се ядоса, но никакво чувство не беше останало у нея освен жалостта към него. Той изглеждаше толкова разтревожен, толкова уязвим. Винаги когато изпадаше в такива състояния, сякаш се подмладяваше. Заприличваше почти на момче.
— Ерих, съжалявам за всичко. Зная, че хората клюкарстват зад гърба ми и че тежко го понасяш. Но нямам никакво логично обяснение за това, което се случи.
— Палтото ти.
— Не зная как е попаднало в колата.
— И мислиш, че ти вярвам.
— Ще ми повярваш.
— Джени, искам да ти повярвам, но не мога. Вярвам в едно — ако си се съгласила Макпартланд да дойде тук, то е било само защото си искала да го предупредиш да стои далеч от нас. Това приемам. Но не мога да живея с лъжа. Признай, че си го поканила тук. Тогава ще забравя всичко. Не си искала да влиза у дома и си го накарала да подкара към брега на реката. Предупредила си го и си държала в ръка ключа си. А може би е посегнал на теб? Бори ли се с него? Палтото ти се е изплъзнало, като си побягнала от колата. Вероятно, когато той се е опитал да завие обратно, е потеглил напред. Джени, това аз го разбирам. Но кажи, че е така. Не ме гледай с тези големи невинни очи. Не гледай, като че ли си невинна жертва. Признай, че лъжеш, и аз ти обещавам никога повече да не споменавам за случая. Обичаме се силно. Любовта помежду ни още съществува.
Поне беше напълно искрен. Тя се чувстваше така, сякаш седи върху планина, гледайки към долината, и наблюдава какво става долу като незаинтересован зрител.
— По-лесно щеше да е, ако беше така, както ти казваш. Но е смешно: всеки от нас е продукт на собствения си живот. Нана презираше лъжците. Казваше ми: „Щом не искаш да излезеш с някого, не му казвай, че те боли глава или че имаш да решаваш задачи по математика.“
— Не говорим сега за задачи по математика — отсече Ерих.
— Отивам да си легна, Ерих. Лека нощ. Няма смисъл да продължаваме по този начин.
А доскоро те тръгваха нагоре към спалнята под ръка!
Ерих не й отговори, макар че тя бавно изкачваше стълбите, за да му даде време за отговор.
Заспа бързо, потънала в мъчителни сънища. Спеше неспокойно. В просъница сякаш тя самата се движеше около леглото. Отново сънуваше: този път тя беше в колата и се бореше с Кевин. Той искаше ключа…