Двамата продължиха да разговарят на чаша кафе. Тя — за живота в града: „Няма сграда в Манхатън, която да не обичам“, а той сухо: „Не мога да си го представя. Значи ти никога не си живяла друг живот!“. Говориха и за нейната сватба, а после той попита:
— Как се почувства, когато всичко свърши?
— За моя изненада почувствах същото съжаление, което си въобразявах, че изпитвам по първата си любов. С тази разлика, че имам деца. Само за това на Кев ще му бъда винаги благодарна.
Когато се върнаха в галерията, мистър Хартли вече ги очакваше. Джени с безпокойство наблюдаваше избилите по лицето му червени петна и в същото време се възхити от Ерих, че успя да го сложи на място.
— Убеден съм, че ще се съгласите с мен, мистър Хартли. Храната в самолета не е за ядене. И тъй като мисис Макпартланд беше тръгнала за обяд, аз я принудих да вземе и мен. Вече очаквам обяда си с вас. Приемете комплименти за добрата аранжировка на картините ми.
Червените петна мигновено изчезнаха. Като си спомни какъв голям сандвич изяде Ерих, Джени сдържано подхвърли:
— Мистър Хартли, препоръчвам на мистър Крюгер пиле по киевски. Поръчайте му го.
Ерих помръдна едната си вежда и минавайки покрай Джени, прошепна: „Много благодаря.“
По-късно тя съжали за невъздържаността си. Едва познаваше човека. Откъде тогава подобно отношение? Той толкова й съчувстваше, излъчваше някаква скрита сила. И защо Ерих Крюгер да не се чувства наистина уверен? Нали цял живот тъне в пари, при това е с приятна външност, има и талант!
Целия следобед галерията приличаше на пчелен кошер. Джени не изпускаше от очи най-важните колекционери. Те до един бяха поканени на приема, но тя много добре знаеше, че повечето ще подранят, за да огледат подробно изложбата. Цените на картините бяха високи, твърде високи за художник дебютант. А на Ерих Крюгер сякаш му бе все едно дали те ще продадат нещо, или не.
Мистър Хартли се върна едва когато затваряха галерията за обикновената публика. Той осведоми Джени, че Ерих е отишъл до хотела да се преоблече за приема.
— Само ти си му в акъла, Джени. Разпитваше ме само за теб — продължи мистър Хартли озадачено. — Нищо друго не го интересуваше!
В пет часа приемът беше в разгара си. С присъщата си компетентност Джени придружаваше Ерих, представяше го на критиците и колекционерите, даваше му възможност да разговаря с тях. От време на време го изоставяше, за да посрещне някой гост. Нерядко го питаха: „Младата дама ли беше вашият модел за «Спомен за Каролайн»?“ Очевидно Ерих се ласкаеше от въпроса и отговаряше: „Вече започвам да мисля, че е тя.“
Мистър Хартли бе изцяло ангажиран с посрещането на гостите. От широката му усмивка Джени заключи, че колекцията има огромен успех.
Всички, дори и критиците, бяха впечатлени от мъжа Ерих Крюгер. Той бе заменил спортния си жакет с тъмносин втален костюм. Бялата му риза с френски маншет явно бе ушита по поръчка; вратовръзка с цвят на кестен под снежнобялата яка подчертаваше слънчевия загар на лицето му, сините очи и сребърните нишки в косата му. На лявата си ръка той носеше златна халка, Джени я забеляза още на обяд, но едва сега разбра откъде й бе позната — носеше я жената от картината. Сигурно това бе годежният пръстен на майка му.
Тя остави Ерих потънал в разговор с Алисън Спенсър, елегантна млада критичка от списание „Арт Нюз“. Алис бе облечена в светлосив костюм а ла Адолфо, който подчертаваше пепеляворусата й коса. Изведнъж Джени осъзна колко простееха нейната дълга вълнена пола и протритите й ботуши, въпреки че бе подновила токчетата им и ги бе лъснала до блясък. Знаеше също, че пуловерът й не беше нищо друго освен евтин безформен полиестерен парцал.
Опита се да се съвземе от внезапно връхлетялата я депресия. Денят наистина се оказа труден и дълъг. Чувстваше се изморена, а трябваше да тръгне за детската градина. Докато Нана беше още жива, връщането й у дома бе истинска радост. „Седни, миличка — казваше Нана, — седни и се отпусни. Ще ти приготвя едно коктейлче.“
Тя с удоволствие изслушваше новините от галерията, четеше приказки на децата, докато те заспяха, а Джени приготвяше вечерята.
„На осем годинки ти вече готвеше по-добре и от мен, Джен…“ „Е, Нана, ако не се престараваше над хамбургерите, сигурно нямаше да приличат на шайби за хокей“ — шегуваше се Джени.
Откакто изгубиха Нана, Джени вземаше децата от детската градина, изтикваше ги в апартамента, хвърляше играчките им пред тях и бързаше да приготви вечерята.
Докато обличаше палтото си, един от известните колекционери я заприказва. Едва в пет и двадесет и пет тя успя да се измъкне. Поколеба се да се обади на Ерих Крюгер, да му пожелае приятна вечер, но видя, че той все така задълбочено разговаря с Алисън Спенсър. И какво го засяга, че тя си отива? Отново я връхлетя чувството на потиснатост. Напусна тихо галерията през служебния вход.