Но първите слънчеви лъчи затрептяха по завесите, а от него нямаше и следа. Джени остана да лежи в леглото до осем. С новия ден нарасна и ужасът — беше повече от уверена, че ще чуе тихите му стъпки, той ще отвори вратата и ще започне да се оглежда за Каролайн, за нея.
Сега пред Джени бяха само часовете до вечерните новини.
Чу прогнозата за времето по радиото й разбра, че няма да вали сняг. Не знаеше как да се облече. Ерих беше толкова подозрителен! Облечеше ли нещо друго освен пуловера, той щеше да я упрекне, че очаква някого.
Напоследък Джени не се застояваше пред огледалото. Но тази сутрин тя не го подмина. Шокира се от вида си: скулите на лицето й бяха изпъкнали, в очите й се четеше уплаха, косата й бе толкова израснала, че достигаше под раменете й. Спомни си тяхната първа брачна нощ. Застанала бе пред същото огледало. Когато избърса парата, видя лицето на Ерих, неговите протегнати ръце, а в тях — нощницата на майка му. Инстинктът я бе предупредил за опасността още в първата брачна нощ, но тя го пренебрегна.
Колко странно, че така дълго се бе съпротивлявала на истината: изгуби бебето, а може би ще изгуби и момичетата само защото не пожела да приеме истинския Ерих!
Облаци се появиха на небето и помрачиха слънчевия следобед. В три часа задуха силен вятър. Джени сновеше между прозорците, вперила поглед в гората, в пътя, който водеше до брега на реката. Искаше да види дали някой няма да се мерне край обора.
В четири един по един си тръгнаха работниците — тя така и не се запозна с тях. Ерих не им разреши да припарят до къщата, а и тя не отиде при тях. Случилото се с Джо й бе достатъчно…
В пет часа включи радиото, за да чуе новините. С равномерния си глас коментаторът съобщаваше за съкращенията в бюджета, за опита да бъде убит президентът на Иран и изведнъж: „А сега едно съобщение от «Уелингтън Тръст». Разкрита е фалшификация с произведения на изкуството. Известният художник от Минесота Ерих Крюгер е фалшифицирал подписа на Каролайн Бонарди. Всички нейни картини той е представил за свои. Каролайн е дъщеря на италианския художник Евърет Бонарди и майка на Ерих Крюгер.“ Джени веднага изключи радиото. Всеки момент телефонът можеше да иззвъни. Часове по-късно репортерите щяха да нахлуят при нея. Ерих щеше да ги види и всичко щеше да свърши.
Можеше ли нещо да предотврати? Не забеляза как се озова от кухнята във всекидневната. Залязващото слънце бе фокусирало сноп лъчи върху портрета на Каролайн. Чак сега Джени се вгледа в жената, изживяла същия ужас. Страдала бе като нея. Каролайн седеше на верандата, завита в тъмнозелена пелерина. Къдрици коса се спускаха над челото й. Гледаше към слънцето, което залязваше. Насреща й тичаше момче…
Фигурата, която тичаше към нея… Ерих бе сега някъде из гората. Джени бе сигурна в това. Имаше само една възможност…
Шалът на Руни! Не. Той не бе достатъчно голям, но ако облечеше нещо… или се завиеше с одеяло… войнишкото одеяло на Джон Крюгер бе почти същият цвят като пелерината на Каролайн.
Втурна се по стъпалата към тавана. Отвори кедровия сандък. На дъното му видя сивкавокафявото одеяло. То беше от същата материя като пелерината. Ножица? Ножица имаше в кошничката за шев.
Слънцето продължаваше да клони на залез. След минути то щеше да изчезне съвсем от хоризонта.
С разтреперани ръце тя изряза голяма дупка в одеялото — колкото да провре глава. После наметна шала около раменете си. Одеялото падна надолу на дипли като пелерина. Косата й? Беше по-дълга, отколкото на Каролайн. Но на картината Каролайн я бе вдигнала на кок.
Застана пред огледалото в кухнята, вдигна косата си нагоре, а с пръсти нави кичури около челото. Стегна я с голямата барета.
Каролайн бе наклонила леко главата си, а ръцете й бяха в пелерината, дясната над лявата…
Джени застана в западната част на верандата. „Сега аз съм Каролайн — мислеше тя. — Ще се движа също като нея. Ще седя като нея, ще наблюдавам залеза, както тя винаги е правела. Ще гледам към малкото момче, което тича насреща ми.“
Отвори вратата. Блъсна я студен вятър в лицето. Затвори и тръгна към люлката. Насочи поглед към залязващото слънце и седна в нея.
Спомни си как трябваше да нагъне шала — единият му край да пада леко над люлката, както в картината. Наклони глава надясно, скръсти ръце под пелерината — дясната над лявата, после бавно, много бавно се залюля.
Люлееше се напред-назад и наблюдаваше цветовете на залеза — пурпурночервено, оранжево, златисто — и облаците, които вятърът разпръсваше, вслушваше се в шума от норвежките борове в края на гората.
Напред-назад. Сега за Джени съществуваха единствено залезът на слънцето и момчето, което тичаше към майка си. „Ела, малко момче, ела. Ела, Ерих, ела.“